— Той не е истински педал. По-скоро развратник… През деня чука минимум две жени, но когато ляга, взима някого като Светеца. На това му вика хардуер… По-лошото е, че последната ми база в Европа рухна и че по следите ми хуква още един враг.
— Лош враг, Борисе… — Козела запали цигара и се облегна в канапето. — Синовете ми са кацнали в Москва, но са заблудили Алкалай и още на другия ден са взели самолета за Цюрих. Сега кой ги знае къде са.
— Имаш ли начин да влезеш във връзка с тях?
— В Америка да… В Швейцария ЦРУ ми обеща закрилата им.
Мълчаха дълго.
— Почнахме да ставаме много откровени, Козел.
— Не се коркай, Бъстър. Нито в Швейцария, нито в Америка можеш да направиш нещо на момчетата.
— Веднъж го направих!
— Е-и?
— Време е да се реванширам…
— Виж, Бъстър. Сметката ни е препълнена. На моя гръб лежат Вълка, обкръжението му и много други, на твоя — разпраният ми корем и така нататък. Искаш ли засега да закрием тези сметки? Ще му дойде времето, ако е рекъл Господ, да сложим картите на масата.
Бъстър Китън протегна ръката си над масата.
— Ще говорим след смъртта на Генерала, Козел, а сега е време да се погрижим за онази нещастница Грета.
Проданов разшири обръча и напипа бърлогата на килърите. Късно. Птичките бяха изхвърчали. „Ще се върнат“, заядливо реши Проданов и започна да изгражда засада във вилата край язовир Огняново. Постави ултравиолетови телескопи по хълмовете наоколо, маскира няколко от сержантите на службата за сигурност като горски работници и се оттегли. Ще паднат в собствения си капан!, мислеше той, докато заспиваше в служебната си кола на път за София.
Козела, Грета и Бъстър Китън бяха в Аспровалта, село край Солун, където все още действаха някои от „капиите“ на Вълка. Козела се изкъпа, преоблече се, слезе в ресторанта, преяде, пи ту рацина, ту узо и отиде да спи. Грета и Борис останаха мълчаливи на масата.
— Къде е Ефрем? — попита Грета.
— Русия… — неопределено отговори Бъстър Китън.
— Жив и здрав?
— Не съвсем.
— Тогава в пломбиран ковчег?
— Това е по-близко до истината.
— Ти, нали!
Бъстър Китън кимна.
— Ще трябва да даваш обяснение на Фомич. Знаеш, че Ефрем му беше любовник, нали?
— Ти като знаеше, че е педераст, защо реши да се чукаш точно с него?
— Той не беше педераст. Севгун го принуждаваше да… да… Ефрем искаше да избяга от този кошмар.
— И ти реши да го върнеш в лоното на православната църква?
Грета кимна.
— Беше красив като Христос. Заслужаваше да му се помогне.
— Смятай, че всичките му проблеми са уредени — с тих бяс каза той.
— Циничен си.
Бъстър Китън вдигна рамене, стана от масата, прекоси шосето и тръгна по пясъка към морето. Защо не я пратя по дяволите, да се запилее някъде на край света и да се опитам да сглобя парчетата, които са останали от мен?… Или удрям един зад врата й и от моста… Поне ще знам, че такъв човек не съществува… Свиква се с мисълта за смъртта!
Седна на топлия пясък с празна глава, празно сърце и най-лошото — празна душа. Козела се бореше за живота и съдбата на синовете си и беше прав да го прави… А аз? Сантиментален убиец? Бъстър се изплю гневно, точно когато сянката й се надвеси над него. Грета си подложи някаква кърпичка и седна.
— Какво ще правим, Борисе?
— Не знам.
— Аз отдавна… не те обичам.
— Знам — горчиво усмихнат, каза Бъстър Китън.
Грета облегна глава на рамото му.
— Много ми е тежко да ти го кажа…
— Остави!
Бъстър Китън скочи на крака.
— Връщам те в София, Гретхен. Ще ти оставя пари, това е мое задължение и повече няма да чуеш за мен.
— Не мога да приема пари…
— Твоя работа… До три дни ще бъдеш у дома. Това задоволява ли те?
— Да — тихо каза Грета.
От очите й се стичаха сълзи… Измамник, изръмжа вътрешният му глас, подаде й ръка и с вид на хора без проблеми се върнаха на масата.
Козела се унасяше в дрямка, когато Хакел го върна в действителността.
— Къде си, Козел?
— Далеч от костеливата ръка на шибаната ви служба.
Хакел се изсмя весело.
— Няма такова място на планетата, приятелю — Хакел направи пауза и добави: — Не се връщайте в стария бункер. Полицията го е разкрила.
— Сигурен ли си? — Козела се разсъни напълно.
— Сигурен съм. Търсете друго убежище и не забравяйте, че заповедта е в сила.
— Коя заповед, бе?
— Ликвидирайте Генерала! — каза Хакел и прекъсна линията.
Не само Хакел имаше уши и очи навсякъде. Генерал Проданов беше съвестен, дори педантичен служител, ченге по сърце и призвание и си вършеше добросъвестно работата. Когато стана шеф на службата за сигурност, той пенсионира амортизирания кадър, изхвърли безмилостно некадърния и се обгради с млади хора. Дори такива с бръснати глави и обечки по ушите. Много отдавна се беше убедил, че е на прав път, че младостта си е младост, но този път доверието и надеждите надхвърлиха детските коледни мечти. Едно от същите тези момчета с „бели маратонки и изтъркани джинси“, с обеца и уокмен, който не сваляше от главата си, най-неочаквано се обади по суперсекретния мобифон. Генерал Иван Милетиев — Козела, Борис Китов — Бъстър Китън и една неидентифицирана брюнетка — българка бяха в Солун.