— Да, господине, обичаме да работим с истински хора на честта — Бъстър Китън бръкна в джоба си, извади дебел плик и го постави пред него. — Ние също сме мъже на честта.
Другият албанец взе плика и отиде в тоалетната. След десет минути се върна и с кимане увери партньора си, че всичко е наред.
Албанецът извади паспортите, документите на колата и адреса в София. След което веднага стана, стиснаха си ръце и се разделиха завинаги.
— Вярваш ли му? — попита Козела. Току-що бяха олекнали с дванайсет хиляди долара.
— Нямам избор — беше отговорът.
— Приготви багажа — кротко каза Бъстър. — През нощта тръгваме.
Грета лежеше в копринените чаршафи на супер скъпия хотел „Феб“ и гледаше програмата на СМТ.
— Защо?
— Не ми задавай въпроси.
Бъстър влезе в банята, но когато излезе, завари я отхвърлила копринения чаршаф така, че да се вижда току-що обръснатият й венерин хълм.
— Защо не останем в Гърция завинаги… Можем да опитаме отново… Едно дете може да ни сближи както на времето.
— Скрий си путката и слушай какво ти говоря. Утре ще те върна в курвенската ти кочина! Завинаги! И никога повече няма да ме видиш… жив. Облечи най-тъмните си дрехи, ако нямаш, иди купи — Бъстър Китън хвърли шепа пари на масата. — В десет часа вечеряме и тръгваме за България… Дотогава ще спя!
— Борисе!
— Аз съм Бъстър Китън!
Генерал Продан Проданов се добра до Грета… Трудно, но се добра!
IX
Битката за руския газ изглежда завършваше с нова победа за Иван Костов и кабинета му. За ужас на редовите комунисти Русия ги хвърляше в ръцете на дивия капитализъм. Колко трудно им беше да повярват, че Русия не е СССР и никога повече няма да бъде и че бившите болшевики Черномирдин, Вяхирев и компания отдавна са минали в лагера на омразния им капитализъм. Разочарованието им беше огромно, чувстваха се предадени за пореден, кой ли пореден път до ден днешен, от мръсника Горбачов. Това, разбира се бяха религиозните комунисти, които нямаха представа какви игри се разиграват в недостъпните политически върхове… Самите „върхове“ или новият Пентхаус бяха истински обезпокоени.
Нощта беше хладна, дъждовна, Витоша свъсена застрашително, нагрозена, готова всеки миг да изсипе огнения си гняв върху последното убежище на бившето ЦК на БКП, вилата на Христо Христов и новото седалище на Пентхаус. Присъстваха Васил Коларов, Георги Евтимов, Георги Найденов, няколко по-млади мъже, синове на бивши комунистически величия и разбира се домакинът, новият „Пентхаус“ или Глигана, както го наричаха зад гърба му и под сурдинка. Пиеха луксозни напитки, слушаха тиха камерна музика и чакаха зараждащата се буря да се стовари над главите им. Иззвъня телефонът. Глигана го вдигна, после обяви:
— Виена.
Разговорът беше еднопосочен. Глиганът отговаряше с „Да“ и „Не“, после затвори слушалката и уморено разтърка очи.
— Лоши новини, момчета. Рухнали са още две структури.
— Нефтени? — попита Евтимов.
— По-лошо. Телекомуникационни. Много лакоми момчета се навъдиха в нашия отбор.
— Кой им е сложил ръка? — продължи да пита Евтимов.
— Правителството, службите, разбира се със съдействието на Интерпол.
— Знаят ли на чия собственост посягат? — обади се Коларов.
— Естествено… Много скоро Виена ще стане ветровито място за нас.
Като че ли природата го чу. Планината въздъхна като болен от емфизем, пое си въздух и отприщи стихиите на магнитната буря…
— Имаме ли полезни ходове? — обади се Найденов, надвиквайки грохота.
Глигана мълча много дълго.
— Народното събрание — все пак каза той. — Там пише „Съединението прави силата…“. Всички ние, Пентхаус, силовите групировки, въоръжените бандити около кредитните милионери… Всички заедно — Глигана се изправи и закрещя: — Всички заедно срещу правителството или всички заедно в пандиза… — после добави по-тихо, като че ли унило и замислено: — Или на трудовата борса. Трябва спешно да открием Мазния.
— Колко са най-опасните ви бандити? — попита Уил Терънс Смит. — Шефове на мафиотски формации, наемни килъри и хората в сянка?
— Около хиляда и петстотин души — отговори генерал Проданов.
— За цялата страна?
— Горе долу. Цифрата е приблизителна.
— Избийте ги — каза англичанинът с най-делничния си глас и отпи дълбока глътка от отдавна изстиналия си чай.
Проданов и подчинените му се спогледаха спонтанно, неуспявайки да скрият шока си.
— Ние сме демократична страна — започна Проданов, но Уил Терънс Смит го прекъсна високомерно и неучтиво.