— Грета, господинът се казва Уил Терънс Смит. Той е служител от английските тайни служби…
— Да си върви в Англия тогава — троснато каза Грета.
Проданов не й обърна внимание.
— Господин Терънс Смит търси Борис Китов и ти ще му помогнеш да го намери.
— Не! — Грета им показа кукиш. — Първо не знам къде е… Никой не знае, а и да знаех — виждате ли това…
— Мадам, вие сте простачка — на руски каза Терънс Смит.
— Господине, вие сте скопец, евнух — на английски отговори Грета. — Защо не вървиш по дяволите, ти, мадър-фъкър!
Терънс Смит се задави от смях. Извади снежно бяла кърпа, подсуши очите си, седна и посочи стол на Грета.
— Седнете, мадам… Нека се опитаме да говорим като приятели.
— Дай една цигара — каза Грета, запали, но не седна, а се подпря на вратата. — И още нещо, англичанино. Не знам къде е Борис… Китов, а и да знаех, нямаше да ти кажа.
Уил Терънс Смит помоли Проданов да ги остави сами, поръча кафета, сокове и сандвичи. Поиска от „службата“ да позволи на „дамата“ да вземе душ, да се преоблече и след час и половина отново застанаха очи в очи.
— Възможно ли е да сменим тона? — попита Терънс Смит.
— Зависи от вас — мрачно отговори Грета. — Аз съм ваша затворничка.
— Нищо подобно, мадам. Напротив. Смятам, че след приключването на разговора ни ще успея да ви издействам пълната свобода.
Грета му се изсмя в лицето:
— За да ме проследите и да ви заведа при… Бъстър Китън. Не ме карайте отново да ви показвам онзи знак.
— Няма да се наложи — каза Терънс Смит с най-кроткия си глас. — Аз ще го намеря и с ваша, и без ваша помощ.
Грета го изгледа свирепо.
— Имате ли лична причина да мразите… Борис Китов?
— Не мога да мразя човек, когото не съм виждал в живота си.
— Тогава ви плащат луди пари…
— Аз съм на заплата в моята служба, мадам. Ние не приемаме рушвети.
— Не разбирам хъса ви тогава.
— Лесно е за разбиране. Аз съм професионалист и при мен е въпрос на чест да свърша работата, която са ми поверили.
Грета изпи кафето си, изяде един сандвич с кашкавал и видимо омекна. Поне в очите й беше изчезнала налудничавата агресия.
— Аз съм много виновна пред този мъж, господин Терънс Смит. Предавала съм го не един път и дори да искам да ви съдействам, той трябва да е луд да ми гласува доверие, а той не е луд, господине, напротив. Предпазлив и подозрителен е като лисица.
Терънс Смит се усмихна, на Грета й се стори, че усмивката му е тъжна.
— И въпреки това петдесет процента от жените в света носят палта от предпазливи и подозрителни лисици.
Грета стана.
— Върнете ме в килията, Терънс Смит. Имам една малка молба към вас. Ако заловите Борис жив, кажете му, че го обичам.
Уил Терънс Смит започна работа. Мина по стъпките на суперкилърите, претършува педантично известните им квартири, прибра се в хотела, легна, затвори очи и започна да крои едни планове, да отхвърля други. Някъде наоколо, засега все още дискретно, се подвизаваха колегите от ЦРУ и КГБ… Според българите в подкрепа на убийците, но Уил беше свикнал да не се доверява никому и докато не си докажеше, че службите имаха истинска нужда от Козела и Бъстър Китън, за него това беше повече от съмнителна версия. Истината не беше нито тази, нито толкова проста, а той нямаше да бъде Уил Терънс Смит от МИ-6, ако не я открие.
„Интернет“ получи няколко шифровани запитвания и една кодирана молба, която в определени среди третираха като заповед. „Изпратете целия архив и снимков материал на българските криминални типове (или хамъри), известни под имената Иван Милетиев, Иван Жаров или Козела — генерал от местните служби, създател на Легиона на смъртта в България, получил генералски пагони от КГБ след руския пуч срещу Горбачов и на Борис Китов, познат в страната под името Бъстър Китън, човек с определени връзки в руския ъндърграунд и близък роднина на Нерон Вълка, създател на така наречената българска мафия. Сведенията за роднинските връзки между Нерон Вълка и Бъстър Китън са противоречиви и по-скоро принадлежат към епоса отколкото към реалното.“
„Интернет“ изпрати двайсет и две снимки с подробен доклад за двама от „най-опасните“ убийци на бившия социалистически лагер.
— Какво им остава на нашите момчета, щом сме им отрязали въздуха и достъп до огневи азимути? — попита Проданов, а с това даде сигнал, че събранието е открито. — Няма воден път… Сменяме колите, програмите… Как биха се добрали до шефа, ако не са духове и не им помагат свръхсили?