— Помага им Русия — обади се Павлов, шефът на тиловаците.
— Но няма да хвърлят атомна бомба върху една суверенна държава, нали? Нито ще стоварят десант в Бояна.
Логично беше всяко едно от заключенията, но не достатъчно успокоително. Заплахата си беше заплаха и тя оставаше.
— Защо не му сменим резиденцията? — продължи да пита Павлов.
Проданов махна с ръка:
— Предлагал съм му го. Отговаря: „Не съм плъх да се крия по дупките!“ За твое сведение добави: „Аз съм длъжен да счупя врата на гангстерите в тази страна, вие, моите подчинени — да ме опазите жив!“
— Прав е — каза Павлов.
— Не дрънкай глупости, колега — изкрещя Проданов, — за теб това събрание свърши.
И когато гузният тиловак напусна кабинета му, Проданов се отпусна в стола си и промълви:
— Небе, вода и суша… Откъде, по дяволите, ще атакуват тия гадове — но обхванат от бяс, изкрещя: — А че ще атакуват, можете да не се съмнявате! Четете вестници. Утрепаха някакъв нищо и никакъв шеф на модна агенция, та ще простят на Генерала? Никога!
„Пентхаус“ отново се беше събрал през нощта, само че този път присъстваше и Никодимов-Мазния. Срещата беше тайна, някои от присъстващите бяха пристигнали с фалшиви паспорти в страната, други живееха „дискретно“ в София, но никой не беше достатъчно легален да се появява публично.
Председателстваше Христов, новият Пентхаус и макар че нямаше нито културата, нито замаха, а още по-малко авторитета на Дебелия, все пак беше „човекът връх“, и когато той говореше, всички останали бяха длъжни да мълчат.
— Руснаците ни преебаха, приятели — започна Пентхаус. — Това, между нас казано, можеше да се очаква. В крайна сметка Костов и компания управляват държава, колкото и жалка да е тя, а ние само някаква си фирма, която утре може да бъде поставена извън закона.
— Какво става със списъка на кредитните милионери? — с истерична нотка в гласа попита Мазния.
— Вътре си — кротко му отговори Пентхаус. — Паспортът ти е на трупчета… Ще трябват няколко милиона долара, за да те извадим оттам. По-точно пет милиона.
— Вие сте луди! — кресна Мазния. — Аз имам само дългове.
Избухна весел смях, после Пентхаус отново взе думата.
— Ако мислиш, че казваш нещо ново, дълбоко се лъжеш, Мазен. Никой не си въобразява, че си в състояние да се оправиш сам. Ти си тук, за да чуеш едно предложение… Ако се справиш, не е изключено да отървеш кожата, ако не — сърди се на себе си.
След унизително мълчание, наведена глава и обилно потене, Мазния промълви:
— Слушам.
Пентхаус тръгна да се разхожда из кабинета си.
— Трябва да срутим колибката на шибаните демократи. Ако останат на власт, или ще ни докарат до просешка тояга, или ще ни напъхат по затворите. Необходимо е да ги атакуваме масирано и отвсякъде… На тебе, Мазен, решихме да ти поверим турците.
Никодимов беше искрено шокиран.
— Турците ли? Защо турците?
— Защото си лежал в пандиза с Ахмед Доган.
— Вярно е… — със заекване отговори Мазния. — Не разбирам… какво от това?
Пентхаус сложи ръката си на рамото му.
— Ще ти обясня, Мазен. Докато ние тук си вършим работата, ти заминаваш за Кърджали, намираш Сокола и подготвяте гладни бунтове… Гладни, истерични и кървави. Не го ли направиш, ще те хвърля на кучетата, разбираш ли ме? Под кучета разбирам генерал Богомил Бонев… Днес е двайсти декември, господин милионер. Ако до двайсти януари не почнат вълненията, с тебе е свършено… А сега, лека нощ. Заминавай за Кърджали и на добър час!
Когато останаха сами, Пентхаус се обърна към подчинените си или колеги, както ги наричаше от куртоазия:
— Пратете някое печено момче да не изпуска от очи тоя педераст. И още нещо, много важно, в София са двама-трима от най-големите руски гангстери — Севгун, Чеченецът Леч и някой си Мордюк… Искам да ги намерите спешно.
— Господин генерал — каза Уил Терънс Смит, — на мен ми трябват не бъчари (касапи), а двама снайперисти с вид на преподаватели в Харвард. Веднага ги разкарайте тези гладиатори и внимателно слушайте какво ви искам.
Проданов посиня от яд и обида.
— Много си позволявате, господин Терънс Смит.
— Не — невъзмутимо отговори ченгето на МИ-6. — Само толкова, колкото са пълномощията ми. Суперхамъри като Козела и Бъстър Китън няма да допуснат такива мутри на миля от себе си. Поне не живи.
Проданов брои до сто и преглътна нахалната лекция на англичанина.
— Добре, уважаеми колега — иронично, дори жлъчно каза той. — Как ще заповядате да постъпим с оная курва… Май Грета се казваше.