— Какво ще обичате, госпожо?
Грета се поколеба за миг, но после решително каза:
— Голямо уиски … „Паспортс“ и сода.
— Малкото уиски при нас е дванайсет хиляди лева — предупреди сервитьорът.
Грета се усмихна:
— Аз искам голямо.
Чантата й беше пълна с пари. Когато изчисли в левове доларите, които й беше оставил Борис, установи, че притежаваше повече от десет милиона лева.
Отпиваше бавно, загледана в тълпите, които, облени в слънчева светлина, пречупена от витрините на ресторанта, сякаш плуваха в безтегловност пред очите й. Но те бяха далеч, там на студа и не я засягаха. Беше единайсет часа. Щеше да прекара още един час тук, после щеше да се прибере, да изпие лекарствата си и да спи. Единственото усилие, което си заслужаваше загубата на време, беше сънят.
Грета изпи питието, поръча още едно малко, плати и погледна часовника си. След половин час щеше да вземе едно такси, от другата страна на булеварда имаше опашка от десетина коли в очакване на клиенти, и да се измъкне от навалицата, но все още имаше време. Време, усмихна се вътрешно. Нямам нищо в по-големи количества… Тогава въртящата се врата пропусна четирима мъже, облечени почти еднотипно в скъпи кожуси и самурени калпаци. Когато се съблякоха, в един от тях разпозна Иван Фомич Севгун. Опита да скрие лицето си в длани, детско прикритие, но с друго не разполагаше. Късно. Острите, проницателни очи на казака я фиксираха като змия заек.
— Защо се криеш от мен, Гретхен, дорогая? — попита Султана на Краснодар и без да иска разрешение издърпа един от столовете и седна срещу нея.
— Изплаши ме, Фомич. Не очаквах да те видя — искрено отговори Грета.
Казака се облегна удобно в креслото и взря очи в нейните.
— Искам да те почерпя… Какво пиеш, Гретхен?
— Уиски, но не мога повече. Време е да вървя. Знаеш, че в дванайсет трябва да си пия лекарствата.
— Ще ги пиеш в един — невъзмутимо каза Фомич и повика келнера. — Два скоча. От марката, която употребява госпожата.
Мълчаха известно време.
— Защо си в България, Фомич?
— Много добре знаеш.
— Нямам представа, честна дума.
Лицето на казака посивя, стана зло, без да губи изяществото си, и кърваво, без желание да плаши някого.
— Къде е Борис? — глухо попита той.
Грета сви рамене.
— Не знам. Напусна ме.
— Не ме прави на глупак, Грета.
— Напусна ме, Фомич — отпи глътка уиски, запали цигара… Все действия за печелене на време. — Ефрем е причината.
— Свинтул?
Кимна.
— Да. Борис ни завари да се целуваме. Светеца и аз бяхме започнали да се любим, Фомич…
— Лъжеш, Грета — нервно я прекъсна казака. — Той нямаше отношение към жените.
— Грешиш, Фомич — тихо промълви тя. — Ефрем мечтаеше да се отърве от тебе.
Султана на Краснодар мълча, борейки се с беса си.
— Борис уби Свинтул…
— Знам — кимна Грета, — но това няма нищо общо с теб. Той отмъщаваше за мен, господин Севгун. Не бива да съдиш един полудял от ревност мъж.
— Осъдих го на смърт, Гретхен. Затова съм тук… — Фомич се наведе над масата, — но сега разбирам, че там, в Краснодар, вместо да те лекувам в частни психиатрии, трябваше да напълня с взрив задника ти и да те пратя по дяволите.
Грета се пресегна с две ръце, заби ноктите си в лицето му и остави осем кървави резки върху гангстерската му мутра. Скочи бясна, лисна уискито си върху смъдящите му рани, грабна чантата си и хукна към вратата. Гласът му я догони на изхода:
— Ти си мъртва, Гретхен.
Пред ресторант „Форум“ я чакаше нова изненада.
— Госпожица Грета — Уил Терънс Смит я повика от грозна черна кола, паркирана на ъгъла на булевардите „Патриарх Евтимий“ и „Витоша“. — Заповядайте. Ще ви откарам до вас.
Не се колеба за миг. Дивият звяр Севгун можеше да реши да я ликвидира веднага. Влезе в топлата, широка и отвътре изненадващо луксозна кола, седна и затвори очи.
— Какво искаше руснакът от вас, госпожица Грета?
— Главата на бившия ми годеник Борис Китов — тихо отговори тя. — Всички искате едно и също, изроди такива!
XI
Събота, 10 януари. Една година, откакто комунистите паднаха от власт. Завинаги. Не десети ноември, десети януари беше повратният ден за новата история на страната.