Козела и Бъстър Китън излязоха от квартирата, разделиха се и се смесиха с възбудените, празнично облечени хора, излезли спонтанно на улиците да празнуват освобождението си от половинвековния болшевишки гнет.
Националният трикольор, сини знамена, цветя и усмивки.
Защо, по дяволите, не съм в състояние да преживея тяхната радост?
Козела извървя булевард „Дондуков“, заобиколи бившия Партиен дом и бавно, с вдигната глава, ниско нахлупена шапка и ръце в джобовете тръгна по „Цар Освободител“. Никой не му обръщаше внимание. Еуфорията, обзела всички, не им оставяше място да се взират в някакъв самотен мъж на средна възраст, скитащ без посока из града. Козела спря пред една улична сергия, купи си синьо книжно знаменце, пъхна го под мишница и се насочи към Парламента с чувството, че сега видът му се вписва по-достоверно в тълпата и буди по-малко подозрение. Навалицата беше започнала да се стича около храм-паметника „Александър Невски“ и Парламента. Козела забеляза лицата на вицепремиери и министри, а от подслушаните разговори на хората около него разбра, че очакват президента.
Интересно дали ще се появи Генерала? Козела видя и Бъстър Китън, който се промъкваше в гъмжилото далеч пред него към централния вход… и, Боже мили! Това са синовете ми!
С разтреперени колене Козела застана зад момчетата и изсъска през зъби:
— Знаете ли къде е хотел „България“?
— Да — широко усмихнат отговори Иван.
— След петнайсет минути ви чакам в кафенето!
— Защо сте тук… — щеше да добави „деца“, но мисълта му го изпревари. Какви деца, д’еба мама му!
Единият беше на двайсет и три, другият на двайсет и пет, а сега седяха срещу него.
— Аз съм стара хрътка, момчета — продължи Козела, — и различавам оцет от вино… Съветвам ви да не ме лъжете.
— Направихме удар, татко — каза Асен. — Обрахме казиното на Аспен. Шестстотин шейсет и четири хиляди долара.
Козела се хвана за главата.
— Децата на ченгето — крадци! — промълви той. — Как се измъкнахте?
— Със ски до Ванкувър, Канада. Една седмица… Без храна и сън. С нас беше и един американец. Той знаеше пътя — отговори големият. — Взехме самолет за Монреал, там се разделихме с него и отлетяхме за Лондон, после за София. Никой не ни обърна внимание.
Козела повика сервитьора, поръча кафета, кола и сандвичи с кашкавал, запали цигара и подпря лакти на масата.
— Къде живеете?
— Наехме апартамент по обява. (Асен)
— Майка ви знае ли, че сте тук?
— Не. Нямаме майка. (Иван)
Стомахът болезнено го присви. Срещу него стояха два млади, диви и студенокръвни вълка.
— А баща?
— Заради теб сме тук, татко. Светът е широк, а четиристотин и четирийсет хиляди долара — много пари. (Иван)
Козела кимна разсеяно.
— И се готвите да се превърнете в професионални крадци?
— Не. Един удар ни е достатъчен, при втори може и да ни скъсят с по една глава. (Иван)
— Добре, че го съзнавате — като на себе си каза Козела. — Къде ви е квартирата?
— Лозенец. — (Асен) — Улица „Миджур“ — после понижи глас: — Може ли да ни намериш фалшиви документи? Щом разберат, че не сме в Щатите, федералната полиция ще се обърне към нашата… Няма да го преживея, ако оня плужек Проданов дойде да ни опандизи.
Покрай витрината на „България“ премина президентът, придружен от Генерала и охраните им. Вървяха пеша, ръкуваха се с хората и въобще не им пукаше, че в града дебнат наемни убийци. Генерал Де Гол беше изкрещял на охраната си: „Аз съм длъжен да си гледам работата, вие — да пазите живота ми!“ И тази фраза се беше превърнала в класика. По същата формула действаха и българските държавници.
Сега беше моментът да носим снайпер, помисли разстроен, объркан и унил Козела, после съсредоточи вниманието си върху момчетата.
— Имате ли снимки?
Иван извади портфейла си и му подаде снимките. Козела ги прибра.
— Къде държите парите?
— Скрихме ги в апартамента. (Асен)
— Тайникът сигурен ли е?
— С по-сигурен не разполагаме — (Иван) — Поне два часа ще му трябва на евентуалния крадец да ги открие.
— Той крадец, вие светци — процеди през зъби, връхлетян от внезапен гняв, Козела. — От нещо друго имате ли нужда?
— Да — (Иван) — Револвери.
От стаята си в хотел „Аида“ в Хасково Мазния слезе в ресторанта. Четирима от водачите на турското етническо малцинство вече го чакаха в залата за конференции. Масата беше отрупана с бутилки и мезета, но никой нито ядеше, нито пиеше. Наистина чакат!, помисли Мазния, преди да седне.
— Знаете ли защо съм тук, господа?