— Под достойнството ми е да се оправдавам — каза Севгун. — Бихте ли обяснил защо съм тук? И аз обичам екшън-сюжетите, но предпочитам да си ги чета сам.
— След един час ще ви закарат на летището. Там ще бъдат охраната и багажът ви. Ще летите без оръжие и под наша охрана, оковани в белезници. В Москва ще ви поеме руската полиция.
Севгун се разсмя весело.
— Ще ми разрешите ли да се обадя в Москва, генерале — извади от джоба на сакото си спейсфон. — Разбира се, няма да ви вкарвам в разноски.
— Моля! — Проданов се облегна в стола и запали цигара.
Севгун набра някакъв номер от десетина-дванайсет цифри и зачака. Когато абонатът отговори, вдигна слушалката и каза:
— Ще летя под дуло с рейс София — Москва в четиринайсет часа днес. Очаквам да те видя на Шереметево — и прекъсна линията.
— На Алкалай ли се обаждате, Севгун.
Отговорът беше:
— На Елцин.
Мене може да ме експулсирате, но Мордюк Санитаря остава в България.
Уил Терънс Смит водеше бележки в кабинета на английския военен аташе в София. Задачата му, на пръв поглед банална и рутинерска, беше започнала да се усложнява поради недоверието и непрестанната намеса на българските служби за борба с организираната престъпност. Този Проданов, който приличаше сто пъти повече на пенсиониран счетоводител отколкото на ченге, непрекъснато надничаше през рамото му, дишаше му във врата и късаше и без това опънатите му нерви.
Уил беше учен да бъде търпелив и да изчаква спокойно онзи миг, в който трябва да действа. Професията му се свеждаше до два прости принципа — научи се да се сливаш с околната среда и възможността за удар е единствена и трае максимум от три до пет секунди.
Проданов упорито повтаряше, че килърите ще атакуват вилата. Това беше възможен, но не задължителен вариант. Уил Терънс Смит беше огледал внимателно местността. Воден път нямаше, склоновете на планината бяха наситени с въоръжени патрули, така че нито снайпер, нито артилерия можеше да се използва срещу Генерала. Тогава какво оставаше? Въздухът. Проданов се кълнеше, че всички хеликоптери са под контрол, но можеше ли да му се вярва? А ако умееха да ползват делтаплани? Или минеха под земята?
Англичанинът скочи и започна да се движи като метроном между двата срещуположни ъгли на кабинета, после спря и се хвана за телефона.
— Господин генерал, Уил Терънс Смит ви безпокои — на руски каза той. — Има ли възможност да получа канализационна карта на Бояна вилидж?
Проданов мълча десетина секунди, чуваше се само учестеното му дишане.
— Очаквате да проникнат във вилата по каналите? — попита все пак той.
— Това е една възможност, която не бива да изпускаме от внимание, генерале! Може да е налудничава хипотеза, но все пак хипотеза.
— Прав сте, господин Терънс Смит. Ще наредя още днес да получите необходимото. Къде да ви търся?
— В английското посолство — отговори Уил и затвори телефона.
Вместо полицията на аеропорт „Шереметево“ Алкалай посрещна Иван Фомич Севгун.
— Здравей, Султан — широко усмихнат каза генералът от КГБ. — Как пътува?
— Нервно. Отстрани ли криминалистите?
— Естествено.
— Да тръгваме тогава.
— Момент. В самолета е тялото на Плешивеца. Искам да видя как е убит.
Севгун се изплю презрително.
— Тоя азиатски позьор. Живееше в „Шератон“, пръскаше пари като конфети, изеба всички хотелски проститутки. нещастник! Поведението му крещеше „Аз съм великият гангстер Леч Плешивеца!“
Алкалай кимна разсеяно.
— Султан, Чеченецът казвал ли ти е, че българската полиция го е арестувала за побой в някаква дискотека?
— Сериозно? — без да скрие неприятната си изненада, възкликна Севгун.
— Напълно. Моята версия е, че са влезли във връзка с нашите ченгета… Аз не приписвам това убийство на Козела и Бъстър Китън.
Севгун сви рамене.
— Господ знае…
Носачите свалиха ковчега и двамата се запътиха към него.
— Аз съм генерал Алкалай от вътрешното министерство — показа им картата си. — Отворете капака на ковчега.
— Но той е закован с винтове — протестира шефът на бригадата.
Алкалай извади пистолета си.
— Веднага!
Леч Плешивеца беше убит с един единствен изстрел в челото.
— Грешиш, генерале — каза Севгун. — Няма скапано ченге — ни в Русия, ни в България — годно на такава прецизност, когато срещу него вървят трийсет души въоръжени мъже. Това е почеркът на Козела! Ако не е, да пропадна в бездните на ада.
Уил Терънс Смит беше поканил Грета на вечеря. Тя закъсняваше. Беше започнал да мисли, че няма да дойде, когато я видя да го търси с поглед. Посрещна я прав, настани я и седна срещу нея.