— Добре бе, Пентхаус — намеси се Коларов, — не може да нямаме някакви резервни ходове.
Христов избухна:
— Ако руснаците ни преебат с природния газ, имаме един гол кур. Комсомолците са и страхливи, и бездарни, а ние — много тежко свързани с Живков и така наречения развит социализъм. Кой според теб ще поеме властта, ако демократите паднат? Светият дух и четирийсетте великомъченици!?
Отново ги затисна тягостна тишина.
— Все пак, Рем Вяхирев ти е обещал да не отстранява „Овъргаз“ от сделката — инатливо се обади Коларов.
— Да, но не му вярвам! Нямам му грам доверие. И той, и Елцин, и Черномирдин разиграват демократична карта, имитират бизнесмени и отдавна са забравили членството си в ЦК на КПСС. Това е тъжната истина, момчета…
Вратата се открехна, подаде се един от охраната.
— Шефе, Мазния пристигна.
— Пребъркай го за оръжие и го доведи тук… Сам! — заповяда Христов.
След трийсетина секунди личният му бодигард въведе псевдобанкера Никодимов, известен в сенчестия бизнессвят под прозвището Мазния.
— Здравейте, господа — с насилена бодрост поздрави той. — Навън Содом и Гомора, само вие живеете в райските селения.
Отвърна му студено мълчание и враждебни погледи. Мазния, който беше вулгарен крадец, но не и глупак, бързо схвана настроението им и смени и тона, и темата.
— Нещо лошо ли се е случило, господа?
— Докладвай! — заповяда Христов. — Искам пълен отчет на обиколката ти — по дни и градове.
— По-спокойно, Пентхаус — озъби се Мазния. — Издавай заповеди на прислужниците си. Аз съм баш партньор, да му еба майката! — но когато никой нито отрече, нито потвърди думите му, продължи: — Турците са гадна, продажна банда. Ако се явяваха, отказваха да вдигнат населението на бунтове… В преобладаващите случаи не се озоваваха на срещите. Празна работа е алианс с тях. Не ебават Доган за свирка, а още по-малко някакви си централни политически интереси, за които не дават и пукната пара! С една дума — провал! Напразно обиколих най-дивите райони на страната.
Христов стана и излезе. Долу, на партера, шофьорът и охраната на Мазния пиеха кафе. Инструкциите му се изпълняваха коректно. Пентхаус влезе в кабинета си, взе някакви документи и се върна в трапезарията.
— Прегледай тези договори, Мазен — тихо каза той, отпускайки се в стола си.
Никодимов добре знаеше за какво става дума.
— Знам съдържанието им, Пентхаус. Дължа ви деветстотин хиляди долара, но текущата конюнктура ме удуши. Малко да се разпусне примката, и ще ви се издължа до стотинка.
— Сумата е милион и двеста хиляди, Мазен. Останалото са лихви, а ти никога няма да се издължиш. За теб по-добри времена никога няма да има, боклук такъв!
— Пентхаус!
— Млък! Изчезвай! Давам ти шест месеца, а сега сбогом!
— Мъртвите са лоши длъжници, Пентхаус.
— Акъл не ща! Чао, Мазен. Стой по-далеч от очите ми и запомни — шест месеца!
Треперейки от нерви, Мазния излезе, спусна се по стълбите и изкрещя на служителите си:
— Защо сте тук, идиоти?! Хайде, тръгваме!
Мерцедесът се плъзна плавно между вилата на бившата номенклатура, излезе на шосето и се понесе към София. Нямаше никакво движение, беше късно, но все пак на километър и половина надолу към града и точно срещу правителствената резиденция настигнаха и подминаха стара, раздрънкана лада.
Шофьорът, човек от охраната на Пентхаус, ги изчака да се отдалечат двеста-двеста и петдесет метра и задейства дистанционното устройство. Последва страхотен взрив и от мерцедеса не остана и помен. Ладата намали и бавно се плъзна покрай димящите отломки на бившата лимузина. Телата на Мазния и спътниците му бяха така разкъсани, че беше невъзможно да се познае коя част към чие тяло принадлежи.
Господ не осъжда мечтите, мислеше си Уил, надвесен над канализационния план на Бояна. Да, това е отходната шахта и нищо друго! С лупа в ръка той проследи щриха и стигна до вилата на Генерала. Англичанинът отиде и затвори вратата на спалнята — Грета спеше по корем, зарила нос във възглавницата — после набра един номер и зачака.
— Господин генерал, на телефона е Терънс Смит, трябва незабавно да ви видя. Да. След трийсет минути ще се представя на охраната.
Върна се обратно на бюрото и повтори процедурата. Нямаше съмнение, това не беше никаква мечта, а най-баналната истина. Беше се добрал! Беше открил канализационния отвор на вилата на генерал Богомил Бонев.