Уил се изправи.
— Това е всичко, генерале. На слука — англичанинът тръгна към вратата, после се обърна и през рамо каза: — За да се гарантират срещу кучетата-следотърсачи, килърите ще дойдат по руслото на реката! — и излезе.
Украинецът Мордюк трето денонощие скиташе по улици, ресторанти и кафенета в центъра на София. Тръгваше в десет и половина-единайсет сутрин и обикаляше неуморно нощните барове до четири сутринта. Прибираше се грохнал от умора в хотел „Люлин“, хвърляше се в леглото и спеше мъртвешки непробудно до десет на следващата сутрин. Събуждаше го будилникът. Разсънваше се под душа и отново поемаше безкрайните си обиколки. Той работеше за Иван Фомич Севгун от разпадането на Съветския съюз, познаваше го твърде добре, за да посмее да му докладва: „Не успях да открия Козела и Бъстър Китън“. Султана на Краснодар плащаше щедро и не беше дребнав, напротив, често си затваряше очите за пиянските им изцепки, за безмилостните боеве, които нерядко водеха помежду си, за дрогата, която шмъркаха до пълна амнезия, но изпратеше ли го „на работа“, това беше наистина работа и тежко на онзи, който си позволеше инфантилния лукс да не изпълни заповедта му.
Унил и уморен, Мордюк се скиташе по улица „Шишман“, когато Козела излезе сам от „Родерик клуб“. Обилна пот изби под мишниците на хохола. Не е възможно да имам такъв късмет, крещеше вътрешният му глас. Бръкна в джоба си и извади снимките. Няма съмнение, това наистина е Козела! Мордюк прибра снимките, стисна ръкохватката на стечника си и оставяйки почетна дистанция, тръгна след Козела.
Сто метра напред по улицата Козела вече беше усетил опашката. Следеше го едър блондин, може би руснак, и щеше да го следва, докато излязат от тълпата и намери удобен момент да го застреля. Някой от хората на Севгун. Козела носеше голям пакет в лявата си ръка. Беше купил рибарски ботуши, мушами и шапки, беше се отбил да изпие едно кафе в първото заведение, което му се стори тихо и достатъчно безлюдно, за да е в състояние да наблюдава движението на хората около себе си. И ето ти го тоя шибан руснак.
Козела наближи Осмо училище в момента, когато учениците се изсипаха на улицата. Срещу него настъпи шумна млада тълпа, заобиколи го отвсякъде и когато се готвеше да го отмине, Козела взе решението си, обърна се рязко, тръгна срещу руснака и пръсна сърцето му от упор. Огледа се. Никой не му обръщаше внимание. Сви по „Паренсов“ и с бързи крачки се насочи към беемвето на синовете си, паркирано пред Нотариата на булевард „Патриарх Евтимий“.
На другата сутрин, 15 януари, прочете в „Труд“, че в сряда, посред бял ден, е бил застрелян украинският гражданин Семьон Терасович Мордюк, 29-годишен, криминално проявен и въоръжен с автоматичен пистолет „Стечкин“. В коментара авторът добавяше, че по всяка вероятност се касае за разчистване на вътрешни сметки на руско-украинската мафия.
XIII
Наближаваше денят на атентата. Беше четвъртък, петнайсти януари, а на седемнайсти през нощта тръгваха на лов за Генерала. Бъстър Китън стана рано, обръсна се, купи всички вестници и ги изчете, пи кафе, слуша музика… и всичко това само да не мисли за Грета. Но мислеше. Денем и нощем съзнанието му — будно или спящо — възпроизвеждаше картини, ровеше се в спомени, правеше налудничави комбинации. Всички свързани с Грета. Обичам ли я?, хиляди пъти си задаваше този въпрос, отбягвайки откровеното самопризнание. Обичаше я, разбира се, беше луд за нея, но заедно с това знаеше, че никога, под никакъв претекст, не може да бъде с нея. Беше твърде горд и честолюбив, за да убива три пъти в седмицата поредните й любовници. Не, никога Грета.
Машинално, без определена цел и посока, Бъстър Китън навлече кожуха си, нахлупи мека черна шапка, сложи очила и излезе.
Козела беше отишъл на среща с бившите ескадронисти и едва ли щеше да се върне до обяд, а той беше гладен и, за разлика от бившия генерал, напълно безпомощен в кухнята. Всичко това беше за оправдание, съзнаваше го отлично, без открито да си го признава, но и без да има сили да спре.
Бъстър Китън тръгна към дома на Грета със съзнателната обреченост, с която престъпникът се връща на местопрестъплението. Крачеше бавно, стараеше се да изглежда като шляещ се безделник. Разминаваше се с минувачи — никой не му обръщаше внимание. Хората „препускаха“ по улиците угрижени, забързани или отпуснати и вяли, но всеки един потънал в своите си грижи. Така беше и по централните улици, където вече не се разминаваше с единици, а с тълпи… Никой не се интересуваше, че наемният убиец Бъстър Китън е сред тях, сред гладните, бедни и отчаяни хора.