След кратка пауза за осмисляне на казаното Първанов попита:
— Това значи, че демократите на Иван Костов ще ни отнемат традиционните връзки с Русия?
Пентхаус кимна.
— Точно това значи, ако не вземете спешни мерки. Аз и моите приятели сме комунисти, бити карти, но вие, младите социалисти, имате възможност в качеството си на опозиция да поискате среща с въпросните лидери, да изложите и становището си, и страховете, които произтичат от бетонирането на властимащите. Ако „Булгаргаз“ стигне до пряк договор с „Газпром“, вие ще гледате Министерския съвет през крив макарон… поне двайсет години напред.
— За да предотвратим такъв договор, значи да минем към разработване на някакво активно мероприятие или… — обади се Николай Добрев.
— … или серия от активни мероприятия — прекъсна го Пентхаус. — Не бива да се спирате пред нищо, дори пред „мокри дела“. Партията е пред най-тежкото си изпитание за дългата си история. Ако загубим любовта, доверието и помощта на Русия, ние губим всичко и ще изчезнем като вода в пясъци. Имайте го предвид, млади другари. Каквото и да предприемете занапред, Русия трябва да бъде и основна грижа, и сигнална лампа. Без нея няма ни социализъм, ни комунизъм… Нито от нас самите ще остане помен.
Пентхаус остави унилите си, смълчани съпартийци, облече се и, ругаейки наум бездарните, страхливи комсомолци, тръгна към мерцедеса си.
С папка документи под мишница Проданов влезе в кабинета на Генерала.
— Какво става, Проди? — попита Богомил Бонев.
— Помниш ли какво казваха в Симеоново? „На това, което става, да не сядаш!“
Министърът помнеше, разбира се, но главата му „пушеше“ от проблеми и въобще не му беше до „пич масали“.
— А всъщност? — мрачно продължи да пита той.
— Убиха Грета.
— Тя пък коя е?
— Любовницата на Бъстър Китън… и не само на него. Курва. Напоследък я чукаше агентът на МИ-6 Уил Терънс Смит.
— Кой е убиецът… според твоята версия?
— Бъстър Китън или Борис Китов. Най-вероятната причина е ревност, но работим и по други версии. Може би опитват да извадят англичанина от равновесие.
— Ще успеят ли?
— Късно. Той свърши работата си. Поне тази, за която го повикахме.
— А именно? — все по-мрачно звучеше Генерала.
— Добра се до механизма, по който ще те атакуват.
— Сериозно? — лицето на Бонев се оживи. — МИ-6 откри нещо, до което вие не бяхте се добрали?
— Срам-несрам, точно така, шефе. Според него два са пътищата към вилата — делтаплани с много съмнителни шансове за отстъпление и канализацията, която се излива в Боянската река.
— Канализацията!? — искрено учуден попита Генерала. — Какъв е диаметърът на тръбата.
— Метър и десет при дължина около две хиляди метра. Вдигнах пусия отвъд реката… Англичанинът предполага, че ще дойдат по руслото и най-вероятно е прав. Снабдил съм ги с всичко необходимо, включително с очила за нощно виждане и газ, с който ще ги задуша в средата на тръбата… Няма защо да се безпокоиш, шефе, всичко е под контрол.
— Безпокоя се единствено, че ще шокират Нона и детето, ако проникнат във вилата. Аз мога да се защитавам и сам, Проди.
— Никой не твърди обратното, шефе. Няма да допусна да проникнат вътре. Заклевам се! — Проданов му подаде папката. — Имам нужда от подписа ти за акцията.
Генерала постави подписа си, запали лулата си и каза усмихнат:
— Добър улов, Продане. Ще пиеш ли нещо?
— Водка. Свърши ли този ад, ще взема една седмица отпуск. Ни мога да ям, ни да спя от шибаните ти убийци.
От Шереметево Севгун набра телефона на Морис Абрамович Алкалай. Трийсет секунди по-късно вече се бяха разбрали да обядват заедно в хотел „Росия“.
Султана на Краснодар излезе от митницата и се огледа. Неговите хора присъстваха дискретно в навалицата на чакалнята, но бяха тук и бяха не по-малко от трийсет души.
Севгун излезе в дяволския студ навън, пресече шосето и се озова на паркинга, когато кавалкадата от негови коли закова в очакване на заповедите му. Качи се в ролс-ройса и заповяда тихо:
— Хотел „Росия“.
Кралската лимузина потегли бавно, ескортирана от трите мерцедеса 600S, в които пътуваше охраната.
Пътуваха през снежна виелица, температурата беше под десет градуса, видимостта не повече от двайсет метра. От слънчевата пролет на юга направо в полярния ад, помисли Севгун, скрит на топло в лимузината. Не обичаше Алкалай, по-точно мразеше евреите и не им се доверяваше, но принудата често го задължаваше да работи с тях. Морис Абрамович беше много повече от „Жид пърхатий“, той беше командир на всички бивши кадри на бившето КГБ, разполагаше и с власт, и с ресурси и от Горбачов насам беше по-скоро генерален секретар на московския ъндърграунд, отколкото някакъв въшлив служител на реда и законността. България? Някаква си малка, цветна леха в задния двор на Европа им създаваше върховни тревоги и неприятности вече толкова години. През територията й минаваше пътят на наркотика и те трябваше да присъстват трайно там, за да контролират и „мулетата“ (преносителите), и букмейкърите (счетоводителите), задължени да отчитат милионите долари, които идваха от Западна Европа и Америка. В Пловдив, София и Варна се продаваше стоката от Златния триъгълник — Афганистан, Пакистан, Тайланд и Турция — на пласьорите и милиони долари оставаха без контрол в шибаната, демократична България. Това положение не можеше да се търпи повече. Трябваше трайно да се настанят в страната и да контролират пряко постъпленията си. И още нещо. Иван Фомич Севгун трябваше да накаже бившия си побратим Бъстър Китън, дръзнал да убие през главата му негови близки… О, Свинтул, велико, красиво и развратно момче, Султана на Краснодар искрено страда за перверзната ти, влажна кожа.