Когато влезе в ресторанта на „Росия“, Алкалай вече го чакаше.
— Извинявай, Морис Абрамович — вяло каза той, — по пътищата е снежен ад.
— Знам — кимна евреинът. — Сядай, Султан. Какво ще пиеш?
— Уиски, кафе… Не знам, все ми е едно. Достатъчно ми е да съм на завет и на сигурно! — Севгун се усмихна. — Как си, генерале?
— Здравословно добре, Султан, но делата ни не вървят. По-скоро вървят все по-зле. Започнах да мисля, че е най-добре да създадем солидно лоби в България и да контролираме от разстояние.
— Ще ни мамят, господин Алкалай. Работа, която не си свършил сам, не е свършена. Българите казват: „На вълка му е дебел вратът, защото сам си върши работата!“
Алкалай кимна.
— Така е. Прав си. Но не мислиш ли, че дадохме твърде свидни жертви в усилията си да овладеем България? Списъкът на мъртвите е толкова дълъг, че при най-добро желание не съм в състояние да го цитирам по памет.
— И да успееш да го цитираш, нищо ново не можеш да ми кажеш, генерале. Истината е, че трябва да наложим контрол и над мулетата, и над букмейкърите, ако не искаме да ни завличат с милиони долари. Нашите братя българи се научиха да забогатяват без грам усилие и риск. Тази романтика трябва да се пресече от корен. Веднъж завинаги трябва да ги поставим на истинските им места.
Сервитьорът донесе поръчката. Отпиха мълчаливо, замислени, заслушани във вътрешните си гласове и съмнения.
— С предложения ли идваш, Султан?
— И така може да се каже, генерале. Имам една стара идея — да основем и регистрираме в София фондация с идеална цел „Русия-България“. Ще маскираме дейността й като религиозна, културно-просветна и благотворителна. Зад фасадата й ще извършваме контрол над трафика на дрога, вноса на ембаргови стоки и оръжие, износ на лекарства, лека промишленост и зърно. Няма по-благовидна форма, поне аз не виждам, да стъпим легално и трайно на Балканите и да не позволим на разни просяци да забогатяват за наша сметка — Севгун вдигна ръка и повика сервитьора. — За съпредседатели от двете страни предлагам Морис Абрамович Алкалай и шефа на българския нелегален „Пентхаус“ Христов.
Пиеха бавно. Бяха поръчали салянка, филе от есетра, черен хайвер с кисели краставички. Когато обядът беше готов, щяха да им сервират и водка, а сега отпиваха малки глътки уиски и все още се придържаха към деловата част.
— Говорил ли си с Пентхаус, Султан?
— Да, генерале. В джоба ми е писменото му съгласие.
Алкалай се усмихна.
— Приемам, Иван Фомич… Кой ще извърши регистрацията и формалностите, свързани с нея.
— Нашият втори секретар в посолството ни в София.
— Помислил си за всичко, Султан. Обичам да работя с умни и сериозни хора. Наздраве!
— Наздраве, генерале. Една маловажна подробност. Когато започне да действа фондацията, ти ще ме изпратиш в България като свой официален представител. Така полицията ще се окаже с къси ръце, а аз с развързани, годни да действат.
Алкалай кимна.
— Имаш го, Султан.
— Това е всичко, което исках да обсъдя с теб, генерале. Сега като че ли можем да се отдадем на кулинарен разврат.
Представителни — или както те самите се наричаха — лица в сянка на „ВИС-2“, „СИК“, „Аполо и Болкан“, „Зора“ и „Корона инс“ се стичаха един след друг в Боянската вила на Пентхаус. Бяха предупредени да дойдат с минимална охрана и, за да не предизвикват любопитни погледи, да оставят колите си на резервния паркинг зад вилата.