Мобифонът на Козела иззвъня рязко и ги принуди да разменят напрегнати погледи. Козела четеше вестници, Бъстър Китън беше преполовил бутилка водка, загледан тъпо в изтърканите шарки на килима.
Беше петък сутрин, 16 януари.
Оставаха им по-малко от трийсет и пет часа до акцията срещу Генерала.
— Този номер го знае единствено Хакел — каза Козела и взе апарата. Когато чу гласа отсреща, кимна на Бъстър и тихо каза: „Той е.“ — Кажи какво те тревожи, майоре.
— Сроковете, Козел. Отдавна мина определената ви дата. Кога смятате да действате?
— Скоро.
— Искам конкретна дата!
— Скоро! Нищо повече няма да ти кажа, Хакел.
— Длъжен си да ми кажеш, Козел. Ти изпълняваш поръчка на моята служба и си мой подчинен.
— Не настоявай, Хакел. Скоро, много скоро… Никога не пресилвай болтовете, майоре. Късат се.
Хакел мълча известно време. Козела чуваше дъха му, знаеше, че е бесен, въпреки това той нямаше да произнесе на глас нито датата, нито начина, по който ще бъде извършена екзекуцията. Не и професионалист като Козела.
— Къде си, Хакел? В България?
— Не. Кога ще чуя нещо конкретно, Козел. Моите началници нервничат. И аз получавам заповеди, колега.
— Казах скоро, майор — изкрещя Козела и прекъсна връзката.
— Предполагаш, че подслушват мобифона? — фъфлещ пиянски, попита Бъстър Китън.
— Не. Ако се бяха добрали до този номер, отдавна да сме зад решетките.
— Тогава защо не му каза датата?
— Защото съм фаталист, Борисе. Говоря само когато имам какво да кажа — Козела впери поглед в него. — Защо пиеш като скот, колега? Обзе те паника, нали?
Бъстър Китън поклати глава.
— Не… Убих Грета.
Козела изтръпна.
— Какви идиотщини дрънкаш, Бъстър?
— Никакви идиотщини, Козел. Застрелях я в дома й. Докато тя е жива, за мен няма мира! Сега знам, че е мъртва… Предпочитам да я прежаля.
Бившият генерал седна срещу него. Можеше да го разбере. И той беше изпадал в подобна ситуация. Гордият, нещастен Бъстър Китън.
— Обичаше я, нали?
— Лудо… това беше някаква болест. СПИН — Бъстър изля съдържанието на чашата в гърлото си. — Сега знам, че я няма — изкрещя диво: — Няма да я има никога вече… — сълзи рукнаха от очите му. Пиянски, отчаяни сълзи. — Ще я прежаля, Козел. Не ми обръщай внимание.
Козела стана.
— Изпий си мъката, приятелю. Наплачи се на воля… но утре те искам трезвен. Това е молба, Борисе.
Бъстър Китън кимна, скри лицето си в длани, силите му не стигнаха да овладее риданието.
Козела излезе. Сам трябва да преживее мъката! Боже, колко мъка има в тоя шибан живот!
XIV
Късно вечерта Козела завлече пияния като скот Бъстър до леглото, изчака го да припадне в прегръдките на Морфей, излезе, затвори вратата и се върна в хола. Негов ред беше да изпие една водка и спокойно „да събере“ мислите си. Утре вечер по това време щяха да пълзят в боянските канализационни тръби, но дотогава имаше да свърши още една много важна работа. С чаша в ръка Козела седна на бюрото, извади топче листа, пликове, облегна се в креслото и се замисли, загледан като пеперуда в единствената светеща кабинетна лампа.
Колебливо, с треперещи пръсти, взе един плик и изписа адреса.
За господата Иван и Асен Заимови
хотел „Франко“
Асунсион
Парагвай
После придърпа един лист и започна да пише.
Скъпи мои,
Ако получите това писмо, преди да съм ви потърсил по телефона, значи аз вече не съм между живите. Не правете трагедии, момчета, в живота има смърт и всички ние ще си отидем по реда си. Свикнете с тази мисъл и се дръжте един за друг. Братя сте, млади, силни. Самотният човек е лесна плячка. Вие сте двама, във вас тече една кръв — моята. Не съдете майка си, както аз не я съдя. Ако не можете да й простите, забравете я и живейте своя неповторим живот.
Моят живот се обърка някак неусетно за мен. Бях бедно ченге, а имах нужда от много пари. Гордостта не ми позволи да свикна с немотията, на която те осъжда офицерската заплата. Подхлъзнах се от собствената си алчност и се свързах с престъпния свят. Бях добро бедно ченге, превърнах се в добър богат бандит. Понякога се налагаше да убивам. И аз убивах. Най-известните поръчкови екзекуции в България са мое дело. Действах като вълк-единак и предадох работодателите си. И тези от подземния свят, и другите, които ме произведоха генерал на две служби. На българската сигурност и на най-страшния картел на смъртта — КГБ. Предадох ги до един, опиянен от егоизъм, пари и тайната власт, която един анонимен убиец вселява в жертвите си. Това продължи години. После ме разкриха. И едните, и другите. Борис Китов или Бъстър Китън, както е известен сред гангстерите, ми разпра корема в един цюрихски ресторант. Едва ме спасиха. Днес Бъстър Китън е мой партньор и най-близкият ми приятел. Ако загинем утре, ще загинем заедно. Докато лежах в болницата, самоличността ми беше разкрита от ЦРУ. Днес съм в България по едно „мокро дело“, поръчано от вашингтонската им централа. Невъзможно е да се откажа. Имам смъртна присъда и от българските служби, и от Интерпол, и от КГБ. Ако се лиша от покровителството на американците, това на практика означава, че целият свят ме е осъдил на смърт. Виждате сами в каква глупава патова ситуация е изпаднал баща ви. Пиша всичко това с молба да го прозрете и никога, никога да не тръгвате по моя път. Вие направихте първата крачка. Моля ви, момчета, нека бъде последната. Имате пари, ако аз умра, имате и моите. Държа около два милиона долара във Foreign Bank, Zurich — N 4408116880. Сметката не е поименна и се тегли с перфокарта, която ще намерите в писмото.