Выбрать главу

Напредваха бавно, но неумолимо.

Идваме, Генерале!, мислеше Бъстър Китън, изследвайки сантиметър по сантиметър брега. Нямаше право на грешка. Не и той. Мечтаеше да се махне далеч, на стотици мили от България, от спомени и мъки, а единственият път към бягството от света на призраците минаваше през канализационната система на Генерала.

Двайсет и едно… Двайсет и две…

Наближаваха. Вървяха тихо и бавно, толкова тихо, че не чуваше стъпките на Козела, който с готов автомат крачеше на пет метра след него.

Бъстър Китън вдигна ръка и спря. Козела направи две крачки и се надвеси над него.

— Сигурен ли си? — попита той. — Напълно. Всичко съвпада. Броят на каналите, завоите и моста. Това е нашата тръба, Козел!

Разчистиха отвора и запалиха фенерите. Пред тях се разкри широк, зеленясал проход, който след още хиляда и петстотин метра пълзене щеше да ги отведе на около петстотин метра пред стените на вилата. Десетина минути стояха с гръб към канала — оглеждаха околността и скатовете на планината.

Трябват ми инфрачервени очила, да му ебеш майката! (Козела)

Защо не съм сова? (Бъстър Китън)

Вилният район беше притихнал в нощен сън, скатовете на планината безлюдни, безопасни и тихи. Единственият шум беше от кучешки лай, но и той беше някъде далеч, горе, сред вилите. Оградата на Генерала се очертаваше на върха на наклонената поляна и въпреки засилващия се дъжд, вишките й стърчаха самотно, но застрашително. Бяха две, но и Козела, и Бъстър Китън знаеха, че всъщност са четири, но невидимите бяха от другата страна, надвесени над входа и паркинга пред него.

— Тръгваме ли? — попита шепнешком Бъстър.

— Тръгваме — по същия начин отговори Козела. — Върви напред.

Вонящо, хлъзгаво, влажно… Подпирайки лакти в сравнително сухите стени на тръбата, забиващи подметките на гумените си ботуши във всяка грапавина, със запалени фенери, Бъстър Китън и Козела започнаха да пълзят към целта. Беше един и половина. По техни изчисления около три щяха да се озоват под стените на вилата и да започнат атаката си. За отстъпление не мислеха — отстъплението щеше да зависи от ситуацията, но дори да се наложеше да се върнат по тръбата, щяха да се изпързалят в реката за по-малко от пет минути. Пътят нагоре обаче беше адско усилие и щеше да им се наложи поне половин час почивка, преди да успокоят дъха си и да предприемат атаката.

Бяха изминали половината разстояние, когато усетиха промяната във въздуха.

— Какво е това? — извика Бъстър Китън. — Газ?

— Не знам — отговори Козела. — Кога свършва широката тръба?

— След около триста метра…

— Бързай, Борисе. Открити сме! Трябва да излезем на въздух.

Това може да е циклон Б, напалм… може да е всичко!, мислеше Козела, ускорил до максимум пълзенето. После почувства остър сърбеж в очите и всичко му стана ясно.

— Сълзотворен газ! — изкрещя той. — Ако усилят концентрацията, горе ще ни гепят слепи.

Козела измъкна две гранати от джобовете на мушамата и ги пусна там, долу, където ченгетата на Проданов ги ослепяваха. Когато чу взрива, пусна други две и с ярост и удвоени сили запълзя след Бъстър.

Нов взрив и отново тишина.

Бягство!, помисли за първи път той. И тази сутрин Генерала ще се събуди жив.

Сълзотворният газ ставаше непоносим не само за очите, но и за дишането. Тишината обаче беше пълна, тягостна, заредена с тревога.

— Стигнах! — изкрещя Бъстър Китън.

Козела чуваше как реже сглобките с острия като бръснач нож, как кашля задъхано, отчаяно, туберкулозно. После дойде чистият въздух, но с него и светлината. Артилерийски прожектори бяха превърнали околностите на вилата в ослепен от слънце августовски ден.

— Видяха ли те? — попита Козела.

— Не. Чакат ни долу, при реката. И под стените на вилата — едва пълнещ дробовете си, отговори Бъстър Китън.

— Имаме ли шанс да изпълзим извън обсега на прожекторите.

След минута-две Бъстър отговори:

— Не, Козел, но трийсетина метра по-надолу има някаква стопанска сграда. Ако се доберем до нея, можем по-спокойно да обсъдим положението.