— Виждаш ли хора… и къде?
— По вишките… при оградата… и долу, до реката.
— Какъв е теренът?
— Тъмен и мокър.
— Добре, Борисе. Извади автомата и тръгвай към оградата. Аз ще те следвам. Пълзи. Да не си посмял да се изправиш.
Когато Бъстър потегли, Козела зае мястото му. С един поглед откри грешката на полицаите. Бяха открили тръбата, бяха разбрали намеренията им, но не си бяха направили труда да минат по трасето и не знаеха, че на петстотин метра от вилата цолажът се свива до трийсет сантиметра в диаметър. Това е единственият ни шанс, помисли и тръгна след партньора си.
Откриха ги от вишките и ги обсипаха с картеч. Бъстър Китън скочи на крака и побягна към силуета на сградата. Козела легна по гръб и изстреля един пълнител от АК-то си по охраната на оградата. Погледна напред. Бъстър го нямаше, беше се добрал до постройката. Скочи и го последва. Отново заваляха куршуми. Чуваше автомати, леки картечници, пистолети. Уцелиха го в крака, под коляното, разкъсаха тъкани, но не засегнаха костта.
— Козел! — изкрещя Бъстър.
Връхлетя в запустял, потънал в паяжини овчарник, и се просна на входа.
— Уцелиха ме в крака. Гледай за ченгета. Трябва да се превържа.
Бъстър залегна на входа. За миг настана тишина, после покривът хвръкна — фаус патрон го направи на трески и керемиден прах. След него влезе и усилващият се дъжд.
— Затвориха обръча, Козел. Идват от четири страни… Сигурно са стотина души.
— Търси процеп в кордона, Бъстър. Свършвам. Раната не е опасна. След малко ще си пробием път с огън.
— Няма процеп в кордона — обади се Бъстър, но думите му заглъхнаха в нова експлозия. Овчарникът се разклати и рухна. Зариха ги греди, кирпич и хоросан.
— Бъстър, жив ли си?
— Да.
— Ще се разделим, приятел. Само така имаме шанс да оцелеем. Отървеш ли кожата, потърси синовете ми в хотел „Франко“, Асунсион. Те знаят за теб.
— Козел?
— Кажи…
— Наистина ли ме смяташ за приятел?
Козела се поколеба, но все пак каза:
— След синовете нямам по-близък човек от теб, Борисе! Тръгвай! Бог да те пази. Броя до три и изчезваме — Козела си пое дъх, грабна автомата и започна: — Едно, две, три… Тръгвай!
Едновременно скочиха на крака и едновременно намериха смъртта си. Автоматите на полицията изригнаха едновременно, стреляха от всички страни и с куршуми държаха във въздуха мъртвите тела на килърите. Когато изпразниха пълнителите и посегнаха да презаредят, Козела и Бъстър Китън рухнаха на земята. Полицаи се надвесиха над тях. Акцията беше приключила!
— Мъртви ли са? — Проданов тичаше тромаво през поляната.
— По-мъртви от това не могат да бъдат — отговори безименен глас.
— Добре — кимна Проданов. — Добра работа, господа. Ще ви предложа за награда! Върнете се по местата си. Ще изпратя колите да ви приберат.
— Справи ли се с кошмарите си, Проди — с широки младежки крачки Генерала се приближаваше през поляната.
— Веднага по местата си, момчета — нареди Проданов и остана сам, когато министърът на вътрешните работи застана до него. — Този тип от МИ-6 се оказа прав, шефе! Атакуваха през канализацията.
С върха на обувката си шефът на отдела за борба с организираната престъпност обърна телата по гръб.
— Това е Иван Милетиев — Жаров или Козела. Другият е Борис Китов или Бъстър Китън, както го наричат гангстерите.
Гледаха телата няколко минути в пълно мълчание.
— Вие не сте ги убили, Проди. Разкъсали сте ги. Във всеки от тях има минимум по сто килограма олово.
Проданов сви рамене.
— Според ситуацията, шефе. Тези мъже висят на пусията второ денонощие.
— Както и да е — Генерала сложи ръка на рамото му. — От утре си в отпуск десет дни. На двайсет и осми излитаме за Вашингтон. Официална делегация на МВР по покана на Лангли. Иди почивай. Има кой да се погрижи за труповете.
Генерала се обърна и тръгна към вилата. Тогава чу гласа на Нона Йотова. По нощница, наметнала халат, тя беше се изкачила на югоизточната вишка.
— Какво има, Боги? Какъв е тоя шум?
— Нищо особено, скъпа. Охраната тренира нощна стрелба — беше спокойният, делови отговор.
Вила „Хари“, Г. Раковица
мотел „Джорджо“, Радотина