— Мараба, господин Китов.
— Добър ден, генерал Милетиев.
Козела се засмя.
— Това име го помни единствено Сатаната.
— Аз съм Сатаната — кротко каза Бъстър Китън.
— Ти си един дрисльо, Бъстър. Убиец от засада… Боклук като цялото ти обкръжение.
Бъстър Китън не трепна.
— Каква работа ти върши тази словесна помия?
— Никаква! Лекувам те от сатанинските ти комплекси. Наздраве!
Бъстър Китън отпи мълчаливо, запали, отпусна се на стола си.
— Да приемем, че аз, престъпникът Бъстър Китън или Борис Китов съм боклук, дрисльо и така нататък. Кажи ми ти, корумпираният висш полицай, какъв си?
— Твой роден брат — широко усмихнат, отговори Козела.
— Какво излиза, Борисе? Аз започнах като редово ченге, издигнах се до генерал от КГБ, а ти, някаква си криминална мърша, ми разпра корема, държиш в плен синовете ми и на всичкото отгоре имаш нахалството да ми предаваш заповеди от собствените ми шефове.
— Май така излиза — примирително кимна Бъстър.
Пиеха вино и ядяха пастърма в някаква бандитска дупка, наречена „Бълит клъб“, но по петите и на двамата бяха пуснати ловджийските хрътки на всички световни разузнавания и беше по-здравословно по-малко да се показват на светло.
— Ставаш нахален! — тихо каза Козела.
— Къде е Грета?
— А синовете ми?
— Ти работиш за ЦРУ. За тях е детска игра да ги открият.
— Не работя за ЦРУ и ти много добре го знаеш.
— Знам за кого работиш, Козел — все така спокойно продължи да отговаря Бъстър. — И в Москва знаят.
Мълчаха дълго.
— Каква е цената, Борисе?… На прав текст.
— Генералът.
— Защо не идеш на лов сам?
— Не е по силите на сам човек. Дори ние двамата сме малко.
Отново потънаха в мълчание.
— Как си представяш… работата?
— Тройна подсигуровка. Ти на снайпера, аз на прав картеч. Трябва ни вещ бомбаджия при случай, че първите два капана не щракнат.
Козела почувства тръпки по кожата си.
— Ако първите два трапа останат празни, значи, че ние с теб ще напълним…
— Точно това значи — прекъсна го Бъстър.
— Добре бе, какво ме интересува, че някакъв си генерал ще лети във въздуха, след като самият аз ще бъда труп, смърдяща мърша.
— Тия, които поръчват акцията, плащат предостатъчно, за да не се интересуват какво ще стане с теб, ако се окажеш некадърник.
— На мен не ми трябват пари.
— На мен ми трябват, Козел, и ти ще ми помогнеш да ги спечеля.
— Алчен си станал.
— Не, практичен. Тук няма живот за такива като теб и мен, а навсякъде по света започването от нула струва много пари.
Разсъмваше се, а не бяха стигнали доникъде. Барманите играеха билярд, сервитьорката им спеше в едно кресло, Козела се готвеше да я буди за кафе, когато влезе полицията. Млад, наперен капитан водеше двама яки сержанти. Не бяха за тях, разбира се. Ако ченгетата знаеха кой дреме призори в „Бълит клъб“, щяха да ги удостоят с цялата мощ на всичките си поделения и въпреки това Козела попита:
— Въоръжен ли си?
— Не.
— С документите…
— Само на президента на републиката са по-добри от моите. Ти как си?
Козела се усмихна:
— Не се оплаквам. Ей, момиче — провикна се той. — Направи две силни кафета.
Полицаите им провериха паспортите разсеяно, без да подозират, че единият е правен в КГБ, другият в ЦРУ и бяха най-фалшивите документи, попадали някога в ръцете им.
Кафето беше силно, късо, добре за хора, които са бодърствали цяла нощ и много лошо за нервите. Особено за техните. Полицаите се заиграха билярд с персонала и отново никой не им обръщаше внимание, а те искаха именно това.
— Е, Козел, късно е. Да си стисваме ръцете и да се хващаме за работа.
— Никой не е прокопсал от прибързани… хайде да ги наречем работи — изсумтя Козела.
— Няма време за протакане. Имай го предвид — Бъстър остави кафето си и се наведе над масата. — Виж, Козел, много добре разбирам и подозренията ти, и резервите ти. Ония от КГБ не награждават генералите си, минали в другия лагер, нали? Това ли те притеснява?
— И това, разбира се. Има ли такива подозрения в Центъра, с мене е свършено.
— Има, и то не само подозрение, а доказателства, но има и друго — времената се промениха. Сега не сме във времето на студената война и централите избягват мокри дела.
— Така ли? — Козела му се изхили в лицето. — Но това не им пречи да поръчат главата на един генерал, който е законен министър в законно правителство?
— Да — Бъстър кимна. — Но този генерал им бърка дълбоко в джоба. Откакто той върти Вътрешното министерство, само руските групи са загубили милиарди… в зелено, Козел. А това никой не прощава.