Тръгна да се разхожда из сравнително малкия, но добре мебелиран апартамент, на улица „Марин Дринов“, срещу Пето РУ, нает под фалшивата му самоличност. През пердетата виждаше шетнята на ченгетата долу на улицата. Едни отиваха в почивка, други постъпваха на служба, но и през акъла не им минаваше, че форд сиерата, която пазеха по негова молба и срещу дребна почерпка, е собственост на най-търсения престъпник в държавата. Поне един от тях…
Д’еба и живота, д’еба, как стана така, че той, супер-полицаят се превърна в суперкилър на подземния свят? Само алчност ли беше причината, или имаше и други? Фамилни неудачи, ревност, унижения, които истинския мъж, а той беше мъж, по дяволите, не можеше да понесе? От всичко по малко и ето го сега — преследван от всички ченгета в държавата, генерал с неясен статут в КГБ и агент за специални услуги в ЦРУ. Не, животът не е сериозно нещо, да му ебеш майката.
Козела пи кафе на балкона, надвесен над Пето РУ, излезе, купи си вестници и тръгна да се шляе. На моста на бул. „Мадрид“ се размина с един от бившите си подчинени в Легиона на смъртта. Изтръпна… но онзи не го позна и го подмина с пълно безразличие. Това беше някаква утеха в целия хаос. Дали наистина беше неузнаваем? Скита цяла сутрин из най-скъпите кафенета и пъбове в центъра на града, обядва сам в „Шератон“ — никой не му обърна внимание, ничие любопитство не предизвика. Побеляващ мъж между четиридесетте и петдесетте, облечен пестеливо, но скъпо, носещ единствено венчална халка и часовник, зачетен в пресата. Не можеше да бъде нито мутра, нито ченге в акция. Той беше се превърнал в един преуспял мъж на средна възраст и ако съдбата не му изиграеше лошата шега да го срещне очи в очи с тия, които биха го познали, може би имаше известни шансове за успех.
Прибра се с такси, спусна завесите, съблече се гол и легна. Беше неделя след обяд. През нощта беше срещата му с Бъстър Китън.
Бъстър Китън преброи двайсет и едно различни лекарства в пилбокса на Грета. Тия гадове я тровят! — беше първата му реакция, но после се зачете в упътванията и косата му настръхна. Жената, която спеше пред очите му с вид на светата невинност, беше много, много болна. Имаше нужда от спешна консултация. Нерон Вълка, Калигула Бесния и цялото им трагично семейство имаха доверие на доктор Александър Алексиев… Грета щеше да спи дълго. Бъстър Китън излезе, пусна колата по инерция до шосето, после се понесе към София. Караше „Нисан“ с регистрация на руското търговско представителство, а това му позволяваше прекомерни скорости.
Докторът прегледа внимателно лекарствата, подреди ги на три отделни купчинки и чешейки плешивото си теме измърмори:
— Ако това е вярно, много зле.
— Какво? — неразбрал, попита Бъстър.
След ново мълчание Алексиев каза:
— Нерядко по медикаментите може да се съди за диагнозата.
— А тя е? — нервно, припряно го прекъсна Бъстър.
— Те са три, коя от коя по-ужасни. Оплаква ли се от главоболие?
— Не знам… още. От скоро съм тук.
Сашо Алексиев стана и тръгна с ръце на задника из хола на вилата.
— Бяло вино имаш ли?
— Ще проверя — Бъстър скочи пъргаво и се върна с бутилка „Евксиноград“, реколта 87. — Има десетина бутилки от това. Става ли за пиене?
— И още как! Извади лед, много лед, и ела да се опитам да ти обясня… — Бъстър вече беше извън хола, затова докторът измънка под нос: — Макар че нищо няма да разбереш, кърваво копеле такова.
Грета страдаше едновременно от кататонен ступор в сравнително лека форма, тежка меланхолия и амнезия, която по всяка вероятност беше овладяна. Ако се съдеше по думите на Бъстър Китън от последните две-три „Кошмарни години“, нямаше кошмари. Помнеше всичко.
— Какво точно е заболяването? — агресивно попита Бъстър.
— Казах ти, че са три с напълно различен метод на лечение… Спортувала ли е?
— Професионално не… Плува добре. Да, обича да плува.
— Каква музика обича?
— Рокове… съвременна.
— Любими цветя, любим цвят, дрехи?
Бъстър се замисли:
— Не знам. Не помня.
Докторът жадно изпи чашата вино, доля си нова и се облегна на стола.
— Виж какво, приятелю, медикаментите ще свършат своята работа. Но истинското лечение е в твои ръце.
Бъстър Китън зейна.
— Не ме гледай тъпо, сериозно ти говоря! На първо време ще махнеш всякакви рокове от вилата. Ще пускаш само тиха оркестрова музика… Е, ще спрем част от лекарствата, но тук трябва да цари спокойствие и тишина! Никакви крясъци, агресивно осветление. Никакви външни контакти една седмица… Ако състоянието й се окаже стабилно, ще почнеш да я водиш да плува. Или много рано сутрин, или много късно вечер… Ако един ден, дай Боже, я чуеш да се залива от смях, тогава ще спрем всички хапове и ще минем на последната фаза на лечението. Ясно ли е?