— Горе-долу — кимна Генерала, — но по-важно е, че няма да дойдат.
— Изключено — усмихна се министър-председателят. — Срещата е по тяхна молба, а тук е центърът на властта, а не някакъв си порноклуб.
— Няма да дойдат, Иване — каза Генерала. — Имам сведения, че се готвят за война.
Премиерът тръгна из кабинета си.
— Как се воюва с държава, колега? Нали ще им хвърлим цялата полиция! Ако трябва, и войската ще мобилизираме. Президентът няма да ми го откаже.
— И въпреки това няма да дойдат, господин премиер — обади се генерал Проданов. — В страната са се върнали двама от най-печените убийци… може би в света. Не, не преувеличавам. Банковият консорциум ги подготвя за атентати.
— Атентати? Срещу кого?
— Засега със сигурност знаем, че на прицел е нашият министър — продължи да отговаря Проданов, — но много вероятно е и вие да влизате в сметките им.
— Ще посегнат физически на министър-председателя и на министъра на вътрешните работи? Това е прекалено фантастично, генерале.
— За съжаление не, господин премиер. Вие им пресушихте изворите за печалба, направихте ги полузатворници в собствената им страна, а сега се готвите да отнемете грабеното цели седем години. Това малко хора биха простили, а те — никога!
— Ще видим… — замислено каза премиерът. Погледна часовника си. — Времето на срещата започва да тече.
Мълчаха петнайсет минути. Когато изтекоха, премиерът стана и повика секретарката си.
— Господа генерали, срещата с банковия консорциум приключи, но не и нашата. Поръчайте си каквото обичате и нека обсъдим ситуацията. Генерале, кога ще вкараш тия квазибизнесмени зад решетките?
— Скоро — беше отговорът.
— Добър ден, господин Алкалай.
— Добър да е, Козел. Съдбата реши да се срещнем отново.
Козела сви рамене.
— Ако съдбата се нарича КГБ, съгласен съм, господин генерал.
— Маршал, Козел, но това е без значение. Знаеш ли, по-скоро предполагаш ли, защо съм тук?
— Нямам никаква представа, маршале — напълно искрено отговори Козела.
— Все едно — Алкалай отля глътка водка на пода. — Бог да прости Оливия. Помниш ли я?
— Не дължа откровения никому!
— И все пак? — кротко попита Морис Алкалай.
— Няма ден, в който да не мисля за нея — тихо каза Козела, после, като че ли засрамен от собствената си слабост скочи на крака и тръгна из вилата, наета от Бъстър Китън. — Да минем на деловата част, маршале.
Алкалай не му обърна внимание.
— Искам истината да се настани между нас, Козел. Оливия минаваше за моя дъщеря, всъщност беше моя съпруга. Когато се разведохме, я осинових.
Бившият шеф на Ескадрона на смъртта зяпна глупаво.
— Не може да бъде…
— Но е факт! — с метален глас го прекъсна евреинът. — Всичко, което правеше Оливия, беше бягство от мен. И Семерди, и Япончик, и Калигула, и ти самият, бяхте претексти да не изпълнява съпружеските си задължения. Когато установих, че е непоправима, разпоредих наказанието й.
— Бъстър Китън?
— Именно. Той действаше по мои указания.
Настъпи тъпо, дълго, но агресивно мълчание. Козела пиеше трета водка и чувстваше как се вдървяват и без това ранените му лицеви мускули.
— Защо ми казвате това, маршале? Можех да живея със заблудата, че…
— … че Бъстър Китън е действал сам. Точно това съмнение искам да разсея, Козел. Аз убих Оливия, с чужди ръце. Искам между теб и Бъстър да се породи истинско сътрудничество, а защо не и приятелство.
— Приятелство? — кисело усмихнат, апострофира той.
— Да, Козел. И двамата сте двойни агенти, и двамата сте професионални убийци, извинявай, свикнал съм да назовавам нещата с истинските им имена, а сега и двамата сте на ясла в КГБ. Той за пръв път, ти не!
Отново настъпи мълчание.
— Това ли дойдохте да ми кажете чак от Москва, господин Алкалай?
Евреинът поклати глава.
— Не, генерале. Вашата криворазбрана демокрация силно нарушава руските интереси в България. Вестниците гърмят, че ще участвате на равен старт в Европейския съюз, вашите смахнати лидери ходят по света и молят да ви приобщят в НАТО. Изгонихте десетки съветски специалисти, нека ги наречем руски, от военните си заводи и осъдихте семействата им на глад. Посягате на руската частна собственост по морските и планински курорти, е, вярно, че тя се владее чрез подставени лица, но вас това не ви засяга.
— Законът не го позволява, господин Алкалай.
— Майната му на закона, Козел. Законът сме аз, ти, Бъстър Китън и Ефрем Светеца.
— Тоя пък кой е?
Алкалай отиде до вратата, отвори и тихо се провикна:
— Свинтул.
В хола влезе около трийсетгодишен, елегантен до изящност мъж с натрапчива прилика, а защо не и подчертана, с Робърт Редфорд.