Лей Грийнууд
Лили
ГЛАВА ПЪРВА
Сан Франсиско, 1885 година
Лили Стърлинг се спря, за да се помоли мислено на светеца, който закриляше скитниците и бездомните деца. Тя знаеше, че не влиза в нито една от тези категории, но ако той не се погрижеше за нея през следващите няколко минути, тя никога повече нямаше дори да прошепне името му.
Нищо в деветнадесетгодишния й живот не я беше подготвило за Сан Франсиско и Пасифик Авеню в 6:37 вечерта. Улицата гъмжеше от мъже — всичките забързани, някои запасали револвери, някои пияни, и всичките непознати.
С тях имаше жени, каквито Лили никога не беше срещала. Повечето бяха облечени в яркоцветни дрехи, скроени сякаш за да показват толкова много от телата им, че Лили направо се изчерви. Косите им, изглежда, също бяха боядисани и лицата им приличаха на маски. Те говореха също толкова високо и бяха също толкова пияни, колкото и мъжете. Лили не беше виждала пияна жена никога през живота си и дори не знаеше дали на жените им е позволено да се напиват.
От двете страни на улицата имаше множество сгради от всякакъв вид, които бяха ярко осветени и от които се чуваше музика и шумове, присъщи на нощния живот. Лили никога не беше чувала такава врява, дори и по време на последния летен панаир, на който се бяха събрали две хиляди души.
Тя се втренчи във фасадата на кръчмата „Малкото райско кътче“. Сградата й приличаше повече на вратата към ада. Постройката беше тухлена, но всичко беше в червено и златно, дори и завесите на прозорците.
Лили не можеше да види какво ставаше зад прозорците на кръчмата, но от време на време някой влизаше или излизаше и тогава тя успяваше да хвърли бегъл поглед вътре. Залата беше задимена и цигареният дим беше увиснал под тавана като мъгла над някоя долина рано сутринта. Мирисът на уиски беше толкова силен, че тя имаше чувството, че е пила. Лили усещаше горещината от присъствието на толкова много хора, натъпкани в такова малко пространство, чуваше музиката, гласовете на жените, които пееха и танцуваха, долавяше усмивки и смях, усещаше енергията, която пулсираше толкова осезателно в това място.
Почти всички злини, за които я беше предупреждавал баща й от малка, бяха свързани с това място. Въпреки това тя се чувстваше омагьосана от ярките цветове, усмивките и веселието, от силата на живота. За първи път се срещаше отблизо с греха и изкушението и те не й се струваха чак толкова лоши.
Лили потрепери, въпреки че сега беше юли. Вятърът, който подухваше откъм залива, я смразяваше до мозъка на костите. Пое дълбоко въздух, за да успокои нервите си, но това не и помогна много. Какво ли щеше да си помисли Зак Рандолф, когато тя влезеше вътре и обявеше, че е дошла да живее при него? Беше я поканил, но Лили беше уверена, че едва ли беше очаквал да приеме поканата му сериозно. Тя отново си пое дълбоко въздух, но сърцето й продължаваше да тупти като копитата на екипаж коне, опитващи се да изпреварят дилижанса по нанадолнището на някой хълм.
Лили оправи автоматично роклята си. Имаше едно хубаво нещо в това, че беше облечена в черно. На черното се открояваха прахът и влакната, но не и саждите, След като беше прекарала една седмица във влака, тя беше цялата в сажди. Лили се надяваше, че поне лицето й беше чисто.
Дръпна воала над лицето си, но той се развяваше твърде много на вятъра и й се наложи да го вдигне отново. Никога на беше ходила на такова ветровито място, каквото беше Сан Франсиско. Дори планинската долина в югозападна Вирджиния, в която се намираше домът й, не беше толкова ветровита. Лили знаеше, че сигурно изглежда мръсна, но нямаше достатъчно пари, за да си наеме стая само за да се приведе в по-приличен вид. Ако Зак не можеше да я подслони — ако не пожелаеше да я подслони — тя щеше да се нуждае от всеки цент, докато си намери работа.
Това беше другата й грижа. Още от раждането на Лили й беше отредена съдбата да стане съпруга на свещеник. Освен че можеше да управлява домакинство, да цитира Библията и да се усмихва успокояващо, тя не можеше да върши нищо друго. От онова, което беше видяла досега, се съмняваше, че усмивката й или знаенето на Библията щяха да се търсят кой знае колко в Сан Франсиско.
Твърде късно беше да мисли за това. Жребият бе хвърлен. Време беше да се изправи срещу Зак.
Краката й обаче отказваха да се помръднат.
Лили си каза, че просто забавя неизбежното. Баща й често й бе казвал, че забавянето просто влошава нещата. Време беше да се изправи лице в лице с проблема си и да се приготви да посрещне резултата от тази среща.
Но това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Не можеше да се върне обратно у дома си, дори ако имаше пари за това, а тя ги нямаше. Баща й щеше да я убие. Просто щеше да й извие врата и да хвърли тялото й по склона на планината.