— Той иска само да им помогне да се запознаят с почтени младежи. Пък и винаги идват нови момичета. Дори вчера…
— Знам. И аз я видях. Дойде миналата нощ. Казах й да се наспи, след което да отиде при теб.
Лили се надигна на пръсти, придърпа лицето на Зак и го целуна.
— Хей, внимавай какво правиш — скастри я шеговито той. — Ще създадеш лошо име на това място.
— То вече си има лошо име.
— В такъв случай… — Зак я прегърна и я целуна както подобаваше. — Мразя, когато едно място не отговаря на репутацията си — каза той, когато най-накрая му се наложи да си поеме въздух.
Йезекия се отдели от групичката момичета и тръгна към тях. На Лили й се прииска той да беше изчакал още няколко минути.
— Е? — попита го Зак. В гласа му се долавяше враждебна нотка.
Йезекия се беше опънал като бастун. Лили знаеше, че му е много трудно да признае пред нея и Зак, че е сбъркал.
— Бих искал да се върна тук — каза той. — Изглежда, че може да съм ви преценил неправилно. Младите жени твърдяха, че без вашата помощ няколко от тях несъмнено са щели да бъдат принудени да живеят в грях, за да оцелеят. Госпожица Петерсън беше изключително настоятелна в похвалите си за вас и Лили… госпожица Стърлинг… искам да кажа, съпругата ви.
Йезекия очевидно още не можеше да свикне с мисълта за промененото семейно положение на Лили, но поне си признаваше, че беше сгрешил. Тя винаги беше харесвала тази негова черта, въпреки че това не се беше оказало достатъчно, за да я накара да го заобича.
— Какво смяташ да правиш, след като се увери, че не държа бордей? — попита го Зак. — Това все още е игрална зала.
Зак не приемаше всичко това добре Лили предположи, че той нямаше да бъде щастлив, докато Йезекия не се върнеше във Вирджиния.
— С госпожица Петерсън смятаме, че би било добра идея всички да се съберат на нещо като обществена сбирка.
Зак се намръщи.
— Най-добре ще бъде сбирката да се проведе тук — продължи свещеникът.
— Да не си откачил! — възмути се Зак. — Тези хора биха предпочели да умрат, вместо да стъпят тук. Те ще бъдат уверени, че ще лепнат нещо, ако влязат в заведението ми.
— Точно затова смятаме, че трябва да ги доведем тук — обясни Джули.
— Ще трябва да бъде следобед. Момичетата стават късно — каза Зак.
— Не може да стане преди седем вечерта. Мъжете трябва да се приберат от работа и да имат време за вечеря.
— По това време тук е пълно с комарджии.
— Ще трябва да затворите за една вечер — обясни Йезекия.
Зак избухна.
— Сигурно сте откачили, щом си мислите, че ще затворя заведението си, за да могат някакви стари, малоумни прилепи да си пъхат носа в работите ми!
— Ако го направим на друго място, няма да се получи нищо — каза Йезекия. — Паството трябва да види къде работят и живеят момичетата. Те трябва да разберат, че помагат на добри момичета.
— О, значи ти вече смяташ, че са добри, така ли?
— Госпожица Петерсън ме убеди, че може да съм оставил предубеждението да ме заслепи в преценката ми за тези жени — каза Йезекия.
Нещо в гласа му накара Лили да се вгледа по-внимателно в него. Какво точно беше то — объркване, несигурност? Той гледаше Джули някак странно. Джули също го гледаше странно. Лили едва успя да се въздържи да не се разсмее, когато осъзна, че Йезекия и Джули изпитваха привличане един към друг. Това трябва да му беше дошло изневиделица. Горкичкият, срамота беше, че нищо не можеше да излезе от това, но така Йезекия поне беше променил мнението си за момичетата. Лили беше уверена, че той ще успее да убеди семейство Торагуд да му помогнат да реализира плановете си. Сега оставаше само да убеди Зак.
Двамата лежаха в леглото, след като се бяха любили. Зак беше твърде възбуден, за да заспи, а Лили твърде отпаднала, за да стане. Това беше един от малкото моменти през деня, в които пътищата им се пресичаха. За Лили тези моменти бяха твърде кратки. Тя обаче се страхуваше, че те бяха точно по вкуса на Зак.
Тя вече започваше да се пита дали той някога щеше да се превърне в нормален съпруг, който щеше да вечеря в шест часа вечерта, вместо да става по това време. Колкото повече го опознаваше, толкова повече започваше да му се възхищава. Човек трябваше да има голяма смелост, за да създаде кръчма, в която се играе честно, след като всички се кълняха, че трябва да лъжеш, ако искаш да си изкарваш прехраната по този начин. „Малкото райско кътче“ беше единственото място в целия град, където на мъжете им беше забранено да се качват на втория етаж с момичетата.