— Твоето лице не е толкова безцветно колкото моето. Аз съм толкова бледа, че хората си мислят, че съм болна.
— Обзалагам се, че много млади мъже ти предлагат да ти донесат вода или да подържат ръката ти, докато се по чувстваш по-добре.
— Не и в Салем. Татко казва, че никоя порядъчна жена не иска около нея да се навъртат много млади лентяи. Той ги праща да си гледат работата.
— Сигурна съм, че го прави — каза Доди между поредната глътка кафе и дръпването от пурата.
— Татко казва…
— Спести ми какво още казва баща ти. Мога да си представя и сама. Той ми прилича много на моя собствен баща.
— И той ли е свещеник?
— Така се наричаше той самият, но много хора го описваха по друг начин.
— Знам какво имаш предвид. Понякога хората казваха лоши неща за татко, когато той им посочваше в какво са сбъркали.
— Проблемът на баща ми не беше в това, че очакваше твърде много от другите, а в това, че изискваше твърде малко от себе си.
Лили не беше съвсем сигурна какво точно искаше да каже събеседничката й, но започваше да й става ясно, че хората в Сан Франсиско бяха много по-различни от хората в Салем. Тя реши, че може би щеше да бъде най-разумно да не проявява любопитство, преди да ги опознае по-добре.
— Защо дойде тук? — попита я Доди.
— Нали ти казах — за да видя Зак.
— Имах предвид защо си дошла в Сан Франсиско — поясни Доди. — Ти си селско момиче и мястото ти не е тук.
— Предполагам, че и ти някога си била селско момиче.
— Какво те кара да мислиш така?
— Ти не ме искаш тук, но все още не си ме изхвърлила. Ясно е, че знаеш какво е да бъдеш на непознато място.
Погледът на Доди стана по-напрегнат.
— Някои от нас не са били толкова път колкото теб.
Лили отказа да отстъпи. Тя знаеше, че Доди не я харесва и вероятно й няма доверие, но не можеше да й позволи да я заплашва.
— Може и така да е, но все пак аз смятам да успея. Имам намерение да си намеря работа и да се издържам сама. Не искам да бъда бреме на раменете на Зак.
— Какво можеш да вършиш?
— Мислех си, че може би ще мога да помагам в кръчмата. Доди едва не се задави с кафето си и то се разля по масата.
Няколко капки се плъзнаха по брадичката й и капнаха върху пеньоара й.
— Не мога да танцувам, поне не по начина, по който танцуваха момичетата снощи — призна си Лили, — но мога да пея. Пея в църковния хор, откакто навърших четиринадесет. Всички казват, че имам хубав глас. Пея планински песни, но те се харесват на хората.
Доди избърса разляното кафе и захвърли кърпичката си на масата.
— Точно сега имаме достатъчно танцьорки и певици. Тук обикновено не се слушат планински песни.
— Мога да помагам при сервирането — предложи Лили. — У дома помагах на мама.
— Не мисля, че това е добра идея — отвърна Доди.
— Защо? — Лили не беше доволна от това, че другата жена се отказваше от пеенето й, без дори да я бе чула как пее, но за нея беше истинска обида да й се каже, че не може да сервира храна.
— Момичетата тук сервират най-вече уиски — обясни Доди. — Те носят рокли, които имат толкова къси поли и толкова дълбоки деколтета, че ти най-вероятно ще хванеш пневмония.
— Мога да…
— Освен това ще трябва да си слагаш също толкова дебел пласт грим колкото мен. Това се харесва на мъжете. Вечер тук е толкова тъмно, че ако не си слагаш грим, ще приличаш на призрак.
— Не мисля, че…
— Почти забравих да спомена за щипането и прегръщането, както и за това как мъжете хвърлят монети в деколтето ти и след това искат да си ги извадят сами.
— Няма начин! — отвърна Лили. — Ако някой мъж хвърли пари в дрехите ми, никога вече няма да си ги получи обратно! Татко би…
— Онова, което би направил или казал баща ти, няма значение — продължи Доди. — Той е на три хиляди мили оттук и ти трябва да се оправяш сама.
— Зак не би позволил на никого да ме опипва заради няколко монети.
Доди стана и взе чашата си.
— Има доста неща, които не знаеш за Зак. Искаш ли кафе?
— Да, благодаря. С повече сметана. До половината, ако може.
— Ако пиех толкова много сметана, щях да заприличам на кравата, от която е излязла тя — измърмори Доди, докато тръгваше. След малко тя се върна с две чаши кафе и сложи едната пред Лили. В нея имаше поне деветдесет процента сметана.
— Сложих ти малко повече.
Лили отпи от кафето. То беше твърде горещо, за да усети вкуса му, и твърде силно за нея. Тя мислено благодари на Доди за това, че й беше сложила повече сметана.