Сигурно момчетата бяха направили някоя глупост. Те или бяха оплели булото й, или го бяха скъсали. Всички знаеха, че е смехотворно да се карат единадесет момчета да направят нещо заедно, особено когато те всички носеха фамилията Рандолф и възрастта им беше между четири и четиринадесет години. Зак се зачуди колко време щеше да бъде необходимо на Лили да се оправи.
Той знаеше, че за всички останали тя вече беше негова съпруга, но досега не се беше чувствал истински женен за Лили. Едва ли щеше да се чувства така дори ако бракът им беше регистриран законно. Просто предния път се беше оженил за нея по принуда.
Днес всичко беше съвсем различно. Зак вече не се интересуваше колко неудобства щеше да бъде принуден да изтърпи. Ако това щеше да накара Лили да се почувства щастлива, значи щеше да си струва. Пък и той очакваше с нетърпение новия си живот. Да бъде съпруг на Лили, беше най-опасната хазартна игра, в която беше участвал.
Зак усещаше, че беше изминало твърде дълго време, откакто Лили трябваше да излезе, Фърн и Дейзи се споглеждаха тревожно. Гостите започваха да се размърдват. Зак не можеше да си представи какво се беше объркало, но нямаше съмнение, че нещо не беше наред.
— Не се притеснявайте — прошепна му господин Торагуд. — Понякога булките стават малко нервни и се страхуват да отворят тази врата. Но след като се решат, всичко тръгва по мед и масло.
Зак обаче чувстваше, че този случай не беше такъв.
Той искаше да отиде и да види какво става, но знаеше, че не може. Нечувано беше младоженецът да влиза в стаята на булката, за да я изведе оттам.
Но времето минаваше, а Лили не се появяваше и вече беше ясно, че някой трябваше да направи нещо. Роуз и Фърн си говореха шепнешком. Фърн подаде на Роуз букета си, но преди да успее да направи и една крачка, вратата на църквата се отвори с трясък. Вместо булката, в църквата влезе един огромен мъж, придружен от още двама също толкова едри младежи.
— Синове и дъщери на дявола — извика мъжът с глас, който сякаш беше упражнявал, говорейки от планинските върхове, — наведете глави и се помолете за спасението на душата си. Но преди да направите това, нещастни изчадия на Сатаната, ми кажете какво сте направили с дъщеря ми!
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТ
Вестибюлът изглеждаше по-претъпкан отколкото хранилището. Единадесет младежа Рандолф стояха и чакаха нервно, уверени, че вината за забавянето беше тяхна.
— Тя така и не излезе от стаята — каза най-големият син на Медисън на Зак. — Чакахме я точно както ни каза мама, но тя не излезе.
— Ти ли си онзи Зак Рандолф, който твърди, че е съпруг на дъщеря ми? — попита Айзък Стърлинг.
— Разбира се — отвърна му Зак, докато се отправяше към стаята на булката. — Защо иначе щях да бъда облечен като френски сервитьор?
Той мина по един къс коридор, зави надясно и влезе в една стая, пълна с кашони и опаковъчна хартия. Булото на Лили беше оставено на една маса и чакаше да бъде сложено. Обикновените й дрехи бяха прибрани в един отворен гардероб. На пода се виждаше пръснато тесте карти. Една карта, вале пика, беше оставена на масата.
Лили я нямаше.
Страхът заплашваше да вцепени мозъка на Зак, но той се отърси от него. Трябваше да помисли. Трябваше да разбере какво се беше случило с нея.
Отначало предположи, че беше избягала, защото си беше помислила, че той не я обича, но Лили не беше човек, който щеше да го напусне, без да му каже, най-малкото пък точно в такъв момент. Тя беше импулсивна, но само когато ставаше въпрос да помогне на другите. Не, по някаква неизвестна причина тя беше принудена да си тръгне. Но защо?
Веднага се сети за капитан Боргър. Бяха освободили пленените от него мъже и изгорили кораба му. Но Боргър щеше да потърси отмъщение от Зак, не от Лили.
Айзък Стърлинг нахълта в стаята.
— Къде е Лили? — попита той с гневен поглед. — Какво си направил с нея?
— Малко е късно да се тревожиш за нея — изръмжа в отговор Зак. — Още щом я намеря и тази сватба свърши, смятам да си поговоря с теб. Дотогава се разкарай от пътя ми.
— Знаете ли къде е? — попита някаква жена.
Никой не трябваше да казва на Зак, че това е майката на Лили.
— Не, и няма да мога да разбера, ако всички продължат да ми задават въпроси.
Доди влезе в стаята и хвърли един поглед наоколо. Тя изглеждаше не по-малко изненадана от Зак.
— Няма я — каза Зак. — Изчезнала е.
— Имаш ли представа защо? — попита го Доди.
— Сещам се само за капитана на онзи кораб, но не може да е той. Кой друг може да мрази Лили?
— Или да има нещо против теб — допълни Доди. Зак изстена.
— Това може да е половината град.