Страхотно. Цял живот беше мечтал да се прави на човешки щит.
— Аз не държа птички тук — каза Зак. — Те не подлежат на обучение.
— Не ми се прави на умник — изръмжа мъжът. — Познавам мъжете като теб.
— Съмнявам се дали знаеш каквото и да било за мъже като мен. Или пък за почтените жени, щом като си мислиш, че можеш просто така да си ги вземеш от улицата.
Още няколко души от персонала спряха работата си и заслушаха в разговора. Неколцина дори се приближиха, за да виждат по-добре. Това не се харесваше на Зак. Той имаше чувството, че се намира на манежа на някакъв цирк.
— Стига си дрънкал — каза мъжът. — Отмести се от пътя ми.
— Съветвам ви да си тръгнете, преди да съм ви изхвърлил!
— И да си изцапаш хубавите дрешки! — Мъжът се изсм презрително. — Ти не можеш да изхвърлиш дори една котка. Предай ми птиченцата или ще си ги взема сам.
Зак въздъхна. Тази страна от живота на собственика на кръчма беше по-лоша от това да се оправя с измамници на карти.
— Няма да ги предам нито на теб, нито на някой друг, така че предполагам, ще трябва да се опиташ да си ги вземеш сам. Сам ли ще се оправиш, или винаги имаш нужда от помощ, за да се справиш с една жена?
Мъжът се изчерви.
— Ще те накарам да изядеш тези думи.
— Не съм гладен — отвърна Зак с най-любезния си глас. Сега те вече бяха заобиколени от плътен кръг зяпачи, които гледаха в нетърпеливо очакване. Един от биячите си проправи път напред.
— Да ги изхвърлим ли, шефе? — попита той Зак. Изражението на спътниците на мъжа показваше, че бих предпочели да си тръгнат сами.
— Защо не си поговорите с приятелчетата му, докато аз не свърша една малка работа.
— Ти да се оправиш сам с мен? — Мъжът изглеждаше обиден.
— Доди, донеси ми чаша кафе. Това няма да продължи много.
Мъжът беше толкова ядосан, че се хвърли сляпо напред. Зак отстъпи с лекота встрани.
— Защо не си стоиш на мястото и не се биеш, проклет сводник? — извика мъжът.
— За да не си изцапам хубавите дрешки — отговори саркастично Зак.
— Ще ти разкъсам не само дрешките — закани се противникът му и отново се хвърли срещу него.
Зак се отмести за втори път, но успя да стовари юмрук върху слепоочието на мъжа, който се олюля от удара. Мъжът се обърна отново и се хвърли напред. Зак стрелна юмрук и нанесе само един удар в гърлото на противника си, но той се срина на пода и започна да се опитва да си поеме дъх.
Всичко свърши толкова бързо, че никой не можеше да повярва на очите си.
— А сега, преди да съм се ядосал наистина — обърна се Зак към останалите двама мъже, — си вземете приятелчето и се разкарайте оттук. Ако чуя, че той отново се е опитал да насила някоя жена, няма да се държа толкова добре с него. Вие се връщайте на работа — нареди той на служителите си. — Време е да отваряме.
Биячите вдигнаха поваления мъж и го изхвърлиха през вратата. Приятелите му го последваха безмълвно.
— Ето ти кафето — каза Доди и подаде една чаша на Зак.
— Забрави за кафето — каза той и направи гримаса. — Май съм си счупил ръката. Главата на този тъпанар беше твърда като желязо.
Лили стоеше неподвижно като статуя, очевидно удивена от бързата, брутална развръзка.
— Дай да я видя — каза тя, сякаш излизаше от транс. Взе ръката на Зак и внимателно разтвори пръстите му. Размърда всеки един поотделно, за да се увери, че няма счупвания. — Мисля, че само си ги навехнал. Това трябваше да се очаква. Ти го удари доста силно.
— Не мислех, че той ще си тръгне след няколко любезни думи — отвърна Зак.
Изпитваше тревожното чувство, че Лили го смяташе за отговорен за боя, колкото и кратък да се беше оказал той.
— Не. Ти нямаше друг избор.
По дяволите! Тя наистина му беше сърдита. Ако не беше искала сбиване, за какво тогава беше довела момичето тук? Тези мъже може би щяха да отстъпят пред един свещеник, но не и пред един комарджия. Нямаше начин Лили да не знае това.
Не, вероятно наистина не го знаеше. В Салем, Вирджиния, нямаше такива хора. Там ядяха свински шкембета, готвеха опосуми и омъжваха дъщерите си за мъже с имена като Йезекия. Какво можеше да се очаква от жена, която едва ли бе виждала през живота си нещо по-жестоко от бой с възглавници?
— Какво искаш да направя за приятелката ти? — попита я Зак. Нямаше смисъл да се чуди какво мислеше Лили за него. Това само затвърждаваше убеждението му, че тя беше напълно неподготвена за живота в Сан Франсиско.
— Позволи й да остане тук. Дай й работа.
— И защо да го правя?
— Няма нужда да се правиш на толкова коравосърдечен — каза с малко по-мек тон Лили. — Доди ми каза как помагаш на изпаднали в беда млади жени.