— Доди говори твърде много.
— Тогава трябва да ставаш достатъчно рано, за да ме държиш под око — отговори му Доди и повдигна вежди. Зак й хвърли един зъл поглед, след което се обърна към Джули.
— Какво можеш да вършиш? — попита той малко по-остро отколкото беше възнамерявал.
Момичето сякаш си беше глътнало езика и не можа да отговори.
— Не се плаши от него — ободри я Лили. — Той си ръмжи така за пред хората.
Доди за малко щеше да се задави от смях.
— Ръмжа, когато сметна, че някой иска да се възползва от мен — каза Зак. — Вие с Доди си намерете някаква работа — каза той на Лили. — Направете кафе, оправете леглата, направете индианско уиски. Само ме оставете да си поговоря насаме госпожица Петерсън.
— Ела — каза Доди на Лили. — Той наистина работи по-добре, когато е сам. Това е типично за хора като него.
Лили погледна първо Доди, след това Зак, но се остави Доди да я повлече след себе си.
— Ела тук и седни — обърна се Зак към Джули. Той я заведе до една маса, която беше достатъчно отдалечена, за да им даде малко спокойствие, но достатъчно близо, за да може момичето да вижда всички, които влизаха и излизаха. Той не искаше тя да се чувства застрашена. — Искам да ми разкажеш какво точно се е случило от момента, в който си напуснала дома си, до мига, в който прекрачи прага ми. Не пропускай нищо. Искаш ли нещо за пиене?
Тя поклати глава.
— Добре, започвай.
Разказът й не беше нищо ново за него. Зак бе чувал десетки такива истории. Починали родители, чичо, който искал нещо повече от засвидетелстване на роднинска обич. Също такъв млад обожател. Тя решила да се махне от малкото си родно градче, докато външният й вид все още й позволявал да си намери нещо по-добро.
Зак се запита колко ли момичета като нея бяха опитвали и се бяха провалили, за да изчезнат завинаги от погледите на хората? Не искаше да знае отговора на този въпрос. И без това сега имаше повече момичета, отколкото му бяха необходими. От друга страна, напускането на Джози беше оставило едно свободно място.
— Добре, вече не трябва да мислиш за това. Всичко свърши. Сега трябва да видим каква работа да ти намерим.
Зак виждаше неувереността в очите й. Тя не беше сигурна, че иска да работи в кръчма. Той предположи, че тя е също толкова невинна, колкото и Лили. Ако я накараше да облече рокля с деколте, което не стигаше до брадичката й, тя вероятно щеше да припадне. Е, все щеше да измисли нещо.
Лили го беше погледнала, сякаш той беше отговорът на молитвите на някоя девица. Макар да знаеше, че в крайна сметка ще съжалява за това, Зак не бе успял да устои на желанието си да не я разочарова в очакванията й. Това беше нещо ново за него, но той откриваше, че му харесва.
ГЛАВА ДЕВЕТА
— Какво прави той? — попита Лили. — Говорят си от доста време.
— Той ги кара да му разказват целия си живот, без да изпускат и най-малката подробност — обясни Доди. — В крайна сметка те не спират да го обожават до края на живота си.
— И ти изпитваш същото към него, нали?
Доди изглеждаше изненадана. Тя отвори уста, за да каже нещо, но вместо това просто кимна.
— И на теб ли е помогнал?
Доди замълча.
— Ако искам да ти разкажа за това — каза след малко тя — ще ми трябва нещо по-силно от кафе. — Тя отвори един шкаф и извади една тежка бутилка от тъмно стъкло. Етикетът беше със златна рамка.
— Какво е това? — попита я Лили.
— Най-хубавото бренди на Зак.
— Но ти каза, че той не пие.
— Така е. Той го пази за специални клиенти. И за мен.
— За теб!
— Сигурно знаеш, че и жените пият.
— Не, всъщност не го знаех.
— Зак не одобрява това, но никога не казва нищо. Мисля, че точно затова всички го обичаме толкова много. Без значение какво сме направили, когато той каже, че всичко е забравено, наистина го мисли. Понякога си мисля, че той изтрива тези неща от мозъка си, за да ни вижда такива, каквито би искал да бъдем. — Доди наля голяма порция от тъмната течност в една чаша. — Такива, каквито бихме искали да бъдем — добави тя.
— Не е необходимо да ми разказваш за това — каза Лили.
— Напротив. Зак никога няма да се промени, нито към по-добро, нито към по-лошо. Ако го вземеш, трябва да го приемеш такъв, какъвто си е.
— Аз нямам никакво намерение да го вземам, нито пък той мен.
— Засега да, но скоро това ще се промени.
Доди отпи от чашата си. Цялото й тяло потръпна.
— Господи, колко обичам това нещо.
— Но как можеш да го обичаш, след като те кара да трепериш?
— Много хубави неща могат да те накарат да се разтрепериш цялата.