Тези дни бяха отминали безвъзвратно.
— Тази вечер ти върви — каза Доди, когато той се изправи, за да размърда краката си. — Предполагам, това означава, че Лили ще намине насам.
Зак се стресна като човек, който държи пет аса в ръката си и чува звука от щракването на ударник.
— Какво? Къде? — попита той и се огледа. Доди се разсмя.
— Тя не е тук в момента. Казах само, че вероятно ще се появи. Така става всеки път, когато ти върви напоследък.
— Така е, нали? Като лоша монета.
Но той не мислеше така за нея, вече не. Зак осъзна, че бе мислил за Лили всеки ден, беше се питал какво бе станало с работата й, беше се чудил дали приятелите му все още я следваха навсякъде по петите. Имаше толкова много начини тя да загази, дори когато Бела Холт я държеше под око.
— Мисля, че ще изляза да подишам малко въздух — каза той на Доди.
Тя го погледна въпросително.
— Откога започна да имаш нужда от свеж въздух? Обикновено минават седмици, преди да излезеш навън.
Доди започваше да го дразни. Тя се държеше като будната му съвест.
— Може би се дължи на това, че съм израснал в Тексас, където няма нищо друго, освен свеж въздух — каза той. — Може да се дължи и на колебанията в късмета ми — една вечер губя всички ръце, на следващата пък само печеля. Това ме кара да се съмняваш в уменията си, а такова нещо не ми се е случвало досега. Това е единственото, на което винаги съм можел да разчитам.
— На уменията — да, на късмета — не — отвърна Доди. — А напоследък имаш много лош късмет.
— Може би — каза той и се отдалечи.
Нощно време Барбари Коуст гъмжеше от хора. Кръчми, театри и всякакви заведения бяха наредени от двете страни на улицата. Мъже влизаха и излизаха в един постоянен поток от хора. Шумът от музиката, дрънченето на машините за хазарт, какафонията от човешки гласове, светлината, която струеше от уличните лампи и през прозорците — всичко това създаваме опияняваща шумотевица, която нарушаваше способността на повечето хора да мислят разумно.
Някога това бе увеличавало възбудата на Зак, бе го карало да се чувства, сякаш има всичко, което е желал. Сега обаче той се чувстваше неспокоен, незадоволен, сякаш имаше нещо важно, което му липсваше. Само че той не можеше да определи какво беше то.
Зак не разбираше защо се тревожеше толкова, когато се опиташе да погледне в бъдещето и се виждаше като застаряващ собственик на верига от преуспяващи игрални зали в цялата страна, нито пък защо се притесняваше, когато се видеше заобиколен от тълпа от жени без лица, които прекарваха живота си, пеейки и танцувайки.
Той извади една пура, отряза края й и я запали. Роуз казваше, че това е мръсен навик, но него не го интересуваше какво, говореше Роуз. Зак не искаше нито една жена да му казва какво да прави, какво да мисли или как да се чувства. Той отхвърли чувството, че води застоял живот, което го беше обзело, и се отърси от съмненията, които само преди няколко секунди го бяха накарали да се усъмни в живота, който бе водил през последните осем години.
Зак беше онова, което искаше да бъде, и живееше така, както бе искал да живее. Дори братята му понякога изпитваха съмнение. Това беше всичко.
Облекчен, че съмнението беше изчезнало, той всмукна от пурата си и издуха дима в нощния въздух. Едва тогава Зак забеляза таксито, което бе спряло пред заведението му, и жената с подобна на ореол коса, която слизаше от него.
— Лили! — възкликна той и се задави от дима. — Какво правиш тук, по дяволите?
— Аз я изгоних — отговори му Бела Холт, която също слезе от таксито. — Водя я при теб.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Лили изглеждаше сломена. Зак никога не я беше виждал толкова съкрушена, толкова неуверена, толкова нерешителна. Тя приличаше на дете, което е било наказано в училище и знае, че когато се прибере вкъщи, положението ще се влоши още повече.
Зак се ядоса и това беше един от малкото пъти в живота му, когато не мислеше само за себе си.
— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? Платих ти достатъчно.
Бела не му отговори веднага. Тя бе твърде заета да дава нареждания на кочияша да свали багажа на Лили.
— Вината е моя — каза Лили.
— И какво толкова си направила, че Бела те е изгонила на улицата?
— Аз не съм я изхвърлила на улицата — възрази Бела и насочи вниманието си от багажа към Зак. — Просто я предавам на теб.
— Уволниха ме — каза Лили.
— О, не отново!
— Това е за четвърти път — информира го Бела. — Сега вече никой няма да я наеме.