— Ти да не си падаш по него, а?
Лили си беше задала този въпрос поне една дузина пъти, без да си даде задоволителен отговор. Тя не се беше отказала от целта си да спаси Зак от самия него, но колкото повече стоеше при него, толкова повече започваше да се убеждава, че той нямаше нужда да бъде спасяван, че му трябваше единствено причина да спре да пропилява живота си в игралната зала.
Когато си спомнеше за жените, на които Зак беше помогнал, Лили се чудеше дали тя не беше тази, чиито перспективи бяха ограничени. По свой начин Зак вършеше повече добрини, отколкото тя бе извършила през целия си живот.
— Не знам — отвърна искрено тя. — Въпреки всичко, което казва за себе си, Зак е добър човек. Има много силни принципи и ги спазва. А и не трябва да забравяме как изглежда.
— Да, всяка жена рано или късно се поддава на чара му. В повечето случаи това става по-рано.
— Но как е възможно да не го правят, когато един мъж е толкова хубав?
— Тук не мога да ти помогна. Аз не съм изключение.
— И все още държиш на него, нали? Доди запали една пура.
— Ако трябва да съм напълно откровена, трябва да призная, че винаги ще обичам Зак. Той ми върна живота и не пожела нищо в замяна. Някога мислех, че е неспособен да изпитва истински чувства. Докато не се появи ти.
— Аз ли? Та той едва ме забелязва. Ако утре изчезна, ще въздъхне облекчено и след една седмица ще е забравил за съществуването ми.
— Не, ти го разтърси. Никога не съм се осмелявала да го измъкна от леглото му преди всички останали. Ако някоя друга беше направила това, което направи ти, той щеше да я изрита моментално оттук.
— Сигурна ли си? Той не показва, че се интересува от мен.
— Ти си влюбена в него, нали?
— Не мисля така, но ми е доста трудно да реша, след като той не ми обръща никакво внимание. Не мога да преценя дали наистина го харесвам, или просто се интересувам от него, защото наранява суетността ми.
Доди се изкиска.
— Поне си откровена.
— Татко казва…
— Не ми казвай. Имам чувството, че се познавам с баща ти от цяла вечност, въпреки че никога не съм го виждала. Наистина ли искаш да разбереш какво изпитва Зак?
— Да, въпреки че малко ме е страх. Ужасявам се от мисълта, че може би не отговарям на очакванията му.
— Ако Зак някога се влюби истински, той ще бъде толкова зает да отговаря на своите собствени очаквания, че дори няма да забележи, ако някога направиш някоя грешка.
— Мисля, че е време да разберем — каза Лили. — Нека да поговорим с другите момичета. Искам да променя всичко.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
— Ако не стоиш мирно — скастри я Доди, — ще размажа червило по лицето ти.
Лили не можеше да седи на едно място. Тя никога не беше носила грим. Баща й твърдеше, че е грях да се променя онова, което природата е дала на човека. Доди обаче беше на мнение, че под силното осветление Лили ще бъде незабележима. Ако искаше да направи впечатление на Зак, нямаше смисъл да предприема половинчати мерки.
Лили беше променила и прическата си. Вместо да я остави да пада свободно по раменете си, тя я беше събрала на кок. В косата й бяха вплетени множество незабравки.
— Готова ли си за очите? — попита я Доди.
— Само ги очертай — отвърна Лили. — Не искам да се изгубят върху лицето ми. Също и веждите ми. Аз съм прекалено руса. Иска ми се да бях брюнетка. — Тя си спомни със завист за черните вежди и мигли на Зак.
Лили не беше съвсем сигурна дали роклята, която Джули й беше избрала, беше най-подходящата. Въпреки че Джули не проявяваше желание да се появява в залата, тя с удоволствие бе ушила за Лили рокля от светлосиня материя, която блестеше на светлината. Роклята едва се държеше на раменете й, а деколтето й беше толкова дълбоко, че Лили постоянно усещаше течение. Краят й бе толкова висок, че хората можеха да видят глезените й.
Баща й щеше да припадне, ако я видеше в подобно облекло. Тя се надяваше, че Зак няма да реагира по същия начин.
— Така — каза Доди. — Готово. Вече можеш да се изправиш пред света.
— Дай да видя — каза Лили.
— Няма да се познаеш — предупреди я Доди.
— Точно на това се надявам.
Лили взе огледалото. От него я гледаше едно лице с безсрамно изрисувано лице.
— Харесва ли ти? — попита я Доди.
— Разбира се, че й харесва — отговори вместо нея Джули. — Не виждаш ли, че е загубила ума и дума?
Лили не можеше да повярва, че отражението в огледалото е нейното. Цялото й лице беше променено.
— Аз наистина ли принадлежа на това лице? — попита тя.