— Не съм съгласна — възрази Лили. Четирите жени се обърнаха едновременно.
— И защо не? — попита я госпожа Торагуд.
— Не мисля, че можем да откажем подарък. Аз вярвам, че даряването дава много повече на даващия отколкото на вземащия. Пък и не е християнско да искаме от хората да даряват своите стари дрехи, а след това да им казваме, че онова, което са дарили, не е достатъчно добро.
— Да не би да противопоставяте мнението си срещу това на съпруга ми? — попита госпожа Торагуд със зачервено лице.
— Но те са танцьорки — намеси се Бела очевидно за да предотврати сблъсъка.
— Ние не искаме хората да си мислят, че одобряваме професията на тези жени — вметна госпожа Уелборн.
— И какво толкова лошо правят те? — попита ги Лили.
Останалите жени загубиха ума и дума.
— Някоя от вас влизала ли е в кръчма?
— Как смеете да ни задавате такъв въпрос? — възмути се госпожа Торагуд.
— Тогава откъде знаете?
— Скъпа, всички ние знаем, че когато някой се премести от един малък град във Вирджиния, не може да знае какво става в град като Сан Франсиско.
— Предполагам, че знам много повече от която и да било от вас — тросна се в отговор Лили, която вече беше загубила търпение. — Аз живея в кръчма.
Бела почервеня. Останалите зяпнаха шокирани.
— Мислех, че си отседнала при Бела — каза госпожа Торагуд.
— Тя не ви ли каза? — попита Лили, която не можеше да се въздържи да не изпита злорадство. — Бела ме изхвърли от пансиона си, защото смяташе, че му давам лошо име. Тя ме заведе в „Малкото райско кътче“. Тъй като нямах пари, братовчед ми нямаше друг избор, освен да ме остави да живея там.
— Но Бела каза, че си си намерила работа.
— Да, и то няколко, но и госпожа Уелборн и госпожа Чикали ме уволниха. Те също казаха, че нося лошо име на бизнеса им.
Очевидно нито една от дамите не беше имала смелостта да каже на госпожа Торагуд какво беше направила. Лили беше достатъчно честна да си признае, че й харесваше да гледа как трите жени се червят и пристъпват нервно от крак на крак под заплашителния поглед на съпругата на свещеника.
— Бихте ли отказали дрехи, които бих ви дарила аз? — попита Лили, като се надяваше да върне разговора към първоначалната тема.
— Разбира се, че не — отговори госпожа Торагуд, на която, изобщо не й беше приятно, че разговорът се отклоняваше от недостатъците на паството й.
— Дори ако аз пеех там?
— Не ставай смешна — каза госпожа Торагуд. — Смехотворно е дори да се опитваме да си представим подобно нещо. Ти не би…
— Но го правя — заяви Лили. — Обличам синя рокля и си слагам цветя в косата. Дори танцувам малко. Не го правя много добре, но клиентите, изглежда, ме харесват. Останалите момичета са много по-добри от мен.
— Други момичета — каза госпожа Торагуд със слаб глас.
— Дванадесет. Зак каза, че всички трябва да излизат на сцената с мен.
Четирите жени я бяха зяпнали с отворени уста, сякаш Лили беше Саломе, но без седемте си воала, и се приготвяше за скандалния си танц, който бе вдигнал толкова шум, че се помнеше след цели двадесет века.
— Не можеш да продължиш да го правиш — каза госпожа Торагуд, която първа успя да се опомни. — Трябва да престанеш незабавно.
— Това ми е работата — възрази Лили.
— Ще ти намерим друга работа.
— Аз вече съм в състояние да си плащам за стаята и храната и все пак ми остава нещо и за мен.
— Ще ти намерим и къде да отседнеш — добави госпожа Торагуд и хвърли един мрачен поглед на Бела. — Непростимо е една жена като теб да танцува в кръчма. Помисли за опасностите, свързани с близостта на толкова много мъже, които с нищо не са по-добри от животните.
— Не се притеснявайте — каза Лили, която нямаше как да не се усмихне на представата на госпожа Торагуд за онова, което ставаше в заведението. — Аз съм в безопасност. Зак никога не напуска залата, когато аз съм на сцената. Той кара двама огромни мъже — държи ги, за да изхвърлят хората, които се опитват да създават неприятности — да стоят между мен и публиката. Най-лошото нещо, което се е случвало, беше, когато двама мъже се сбиха заради една кърпичка, която бях изпуснала. Друг път пък започнаха да хвърлят зарове кой да ме черпи една вечеря, но Зак ги спря.
— Сбивания, зарове, пеене и танци — каза госпожа Уелборн с глас, който ставаше все по-слаб с всяка изречена дума.
— Нещо трябва да се направи — заяви госпожа Торагуд. — Не може един член на нашето паство да бъде принуждаван да работи на подобно място.