— Нищо, но ти не можеш да намериш такъв мъж в „Малкото райско кътче“.
— Ти си там.
Зак се изсмя.
— Спри да ми се противопоставяш, Лили. Ти принадлежиш на един друг свят, различен от моя. Нищо не може да ни събере заедно.
— Ами всичко, което си направил за другите момичета?
— Това не се брои. Аз го правя за неподходящите жени. Но това не е всичко. Поглеждала ли си какво има на улицата? Кръчми, игрални зали, публични домове, дупки, в които мъжете биват упоявани и когато се събудят, откриват, че се намират на някакъв кораб и пътуват за Китай. Това е моето работно място, това са хората, с които се срещам ежедневно. Аз очевидно приличам на баща си, като ми липсват само няколко от най-лошите му навици. Аз не съм човек, когото една почтена жена би трябвало да познава.
— Това е смешно. Ти си също толкова добър, колкото и всеки друг мой познат, включително и семейство Торагуд.
Зак не знаеше какво трябваше да се случи, за да може Лили да види истинската му същност. Тя беше взела решението си и нищо не можеше да я накара да го промени. Поне решението й беше в негова полза. Хубаво беше да знае, че има поне един човек, който вижда само добри неща у него. Това не променяше нищо, но го караше да се чувства по-добре.
Това негово чувство обаче нямаше да помогне на Лили.
— Благодаря, че мислиш така за мен — каза Зак. — Ще се погрижа за преместването ти в хотел „Палас“ още утре сутринта. Дейзи и Тайлър ще се грижат за теб.
— Не мога да си позволя да отседна там, дори ако продължа да работя в кръчмата.
— Не се притеснявай. С теб ще се отнасят като с член на семейството. Освен това те бързо ще ти намерят и работа като бавачка или дамска компаньонка.
— А ако не се преместя?
— Нямаш избор. Госпожа Торагуд дойде при мен заедно със своите поддръжнички. Не разбираш ли какво означава това?
Лили поклати глава.
— Това означава, че те ти дават последен шанс да се спасиш. Ако им откажеш, ще ти обърнат гръб.
— Досега не са ми помогнали с нищо.
— Госпожа Торагуд е убедила Бела да те върне в пансиона си. Госпожа Уелборн и госпожа Чикали са готови да те наемат по на половин работен ден всяка. Според мен трябва да им кажеш да вървят по дяволите и да отидеш направо в „Палас“, но решението си е твое.
— Предпочитам да продължа да се занимавам с онова, което върша сега.
Защо не се отказваше? Не осъзнаваше ли, че това беше също толкова трудно за него, колкото и за нея? Ако тя отстъпеше пред неизбежното, щеше да улесни много и двама им.
— По дяволите, Лили. Помисли. Мъжете играят хазарт заради теб. Стрелят се на улицата заради теб. Още малко и името ти ще се превърне в нарицателно в тази част на града. Няма да има никакво значение каква си в действителност. Единственото, което има значение, е какво ще кажат за теб хората. Знам, че ти ми доведе стотици нови клиенти, но щеше да бъде твърде егоистично от моя страна да те оставя да работиш при мен. Знам, че ако си тръгнеш, ще печеля по-малко, но да те задържа означава да те съсипя.
Лили го погледна с упорито изражение. Дори на слабата светлина Зак успя да забележи, че тя е ядосана и едва успява да се сдържи да не избухне.
— Знам, че това не ти харесва и не те обвинявам, но нямаш друг избор.
Тя не му отговори, а продължи да го гледа обидено. Зак си помисли, че тя всеки момент ще се разплаче. Ако го направеше, щеше да му се наложи да скочи през борда и да заплува към брега. Зак не можеше да понася сълзи. Ако Лили се разплачеше, той сигурно щеше да й обещае всичко, което тя поискаше, и това щеше да го постави в положение, много по-незавидно от сегашното.
— Мисля, че трябва да се преместиш в „Палас“ веднага щом се приберем. Но каквото и да решиш, най-късно до утре трябва да напуснеш заведението. Няма смисъл да отлагаме това повече.
Лили не отговори, а остана да седи втренчена в ръцете си. Това накара Зак да се почувства като негодник. Той с удоволствие би извил врата на госпожа Торагуд за това, че го беше въвлякла в тази ситуация.
Не, той сам си беше виновен за всичко, тъй като не се беше погрижил по-добре за Лили още от самото начало. Може би не би успял да я принуди да се върне във Вирджиния, но би могъл да й помогне повече отколкото Бела Холт. Поне би могъл да й намери добра работа.
Въпреки това Зак не можеше да се обвинява за всичко. Не беше порочно или неморално да иска да задържи Лили, защото я харесваше, защото компанията й му беше приятна или защото искаше да бъде близо до нейната невинност.
Може би точно това беше проблемът. Зак никога не бе срещал някой толкова чист, колкото беше Лили, някой толкова неспособен да вижда нищо друго, освен добро в другите. Това го удивяваше; възмущаваше го; плашеше го до смърт. Досега тя бе успяла да оцелее, но това си беше истинско чудо.