На Зак обаче му се стори, че тя сякаш съжаляваше, че това не се беше случило. Това изобщо нямаше да му помогне.
— Госпожица Мичъл е права — каза свещеникът. — Сега истината вече няма значение. Има значение само онова, което хората ще решат, че се е случило.
— Ти казваш това и имаш наглостта да се наречеш свещеник? — възкликна Зак.
— Аз съм просто реалист и казвам, че трябва да се ожените за госпожица Стърлинг.
— Не!
— Не можеш да откажеш. Така ще нарушиш собствените си правила — каза Доди.
— Казвал съм, че съсипаните момичета трябва да се омъжат. Аз не съм направил нищо на Лили.
— Все едно, че си.
Зак започваше да се чуди дали всичко това не беше някакъв кошмар, от който щеше да се събуди по-късно с ужасно главоболие.
— Защо всички не излезете навън — каза ядосано той. — Ние двамата с Лили ще се заемем да се съсипем взаимно и след това вече ще имаме за какво да си говорим с вас.
— Господин Рандолф! — извика свещеникът. — Има ли толкова низко място, до което да не паднете!
— Не знам. Ти знаеш ли такова място?
— Не му обръщайте внимание — обърна се Доди към господин Торагуд. — Той се опитва да бъде язвителен, за да ни отвлече вниманието. — Тя се обърна към Зак. — Най-важното нещо е да защитим Лили. Ти знаеш това. Ти я съсипа, така че сега единственото нещо, което можеш да направиш, е да се ожениш за нея.
— Не ставай смешна.
— Мислиш ли, че някой от твоите почтени младежи ще пожелае да се ожени за нея, когато чуе за това?
— Че откъде ще разбере?
— Сега в тази стая има десет души. Остават екипажът на яхтата, кочияшът на двуколката и всички останали, които може да са те видели. И не на последно място, самата Лили.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Тя е толкова невинна, че сама ще разкаже всичко, както го направи само преди няколко минути.
— Ще говоря с нея и ще й кажа какво да казва.
— И ще я направиш като нас — каза Доди. — Ще я накараш да пресява истината, да търси неща, които може да каже без страх, да оцветява, да забравя нарочно. Такава ли искаш да я направиш? Мислех, че онова, което ти харесва най-много в нея, е нейната невинност.
Може би не това харесваше най-много у нея, но това беше качеството, което беше привлякло Зак към Лили. Това и нейната способност да вижда най-доброто у хората, да иска да им помага, без значение дали те заслужаваха това или не. Това и нейната сребристоруса коса, смешният й навик да цитира баща си…
— Лили не иска да се омъжи за мен — каза Зак. — Тя дойде тук да търси свободата си, а не да намери съпруг.
— Ти какво ще кажеш? — обърна се Доди към Лили. — Можеш ли да се омъжиш за този разбойник?
— Сигурна съм, че всяка жена може да се омъжи за Зак — каза Лили. — Той е много приятен и добър, когато иска.
— Това момиче е омагьосано — заяви Сара Торагуд. — Вие сигурно сте я упоили.
— Не съм — ядоса се Зак. — Ако си забравила, аз не искам тя да се омъжва за мен!
— Толкова лошо ли ти се струва да бъдеш женен за мен? — попита го Лили.
— Ще бъде ужасно — отвърна Зак. — Ти ще очакваш от мен да ставам сутрин и да се науча да доя проклетите крави, които рано или късно ще домъкнеш отнякъде. Ще пееш и ще танцуваш в заведението, докато всеки мъж там не бъде готов да застреля, намушка или захапе съседа си само за да получи една усмивка от теб. Цели армии мъже ще те следват по улиците, когато излезеш. Този кръвосмучещ свещеник и групичката фурии ще търчат след мен, ще нахълтват в спалнята ми и ще ме обвиняват за неща, които съм полагал дяволски огромни усилия да не върша. Ще ме накараш да полудея, докато се опитвам да задържа тълпите и да те запазя само за себе си.
— Той говори като влюбен — каза Доди. — Предлагам да извикаме свещеника и да свършим работата.
— Жено — изрева Зак, — наречи ме така още веднъж и това ще бъдат последните думи в живота ти!
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
— Трябва да се съглася, че въпреки неприличния начин, по който той изрази това — каза господин Торагуд, — изглежда, че господин Рандолф има чувства към госпожица Стърлинг. Това облекчава съвестта ми значително. Също така бих искал да ви напомня, че аз съм свещеник и вече съм тук.
Зак усещаше как адът се отваря, за да го погълне. Всяка дума, която той изричаше, го приближаваше все повече към нещо, което му се струваше като смъртна присъда за живота, който той някога бе искал.
— Лили не иска да се омъжва за мен — възрази той, без да интересува от това, че отчаянието в гласа му се долавяше ясно. — Тя иска да бъде свободна. Аз ще бъда истински тирании по отношение на почтеността й. Ще я държа заключена в тази стая. Никога няма да й позволя да слезе долу, дори ако там има само един мъж. Няма да й позволя да има нищо общо онези жени там.