— Да не си откачила! Зак ще ми изтръгне сърцето, ако го направя.
— Аз всъщност не искам да играя. Просто искам да знам как се играе. Не мога да си представя какво толкова вълнуващо намират в хазарта Зак и останалите мъже. На мен всичко ми се струва толкова скучно.
— Пепел ти на езика. Ако всички мислеха като теб, щяхме да фалираме.
— Говоря сериозно. Защо го правят?
— Заради възможността да спечелят.
— Но през по-голямата част от времето те губят.
— Знам, но истинският комарджия е вечен оптимист. Той вярва, че късметът му ще се промени със следващата ръка и че ще спечели повече от достатъчно, за да си покрие загубите.
— Но Зак не губи.
— Зак играе разумно. Пък и той преценява характера на хората по-добре от който и да било друг мъж. Той сякаш успява да види какво става в главите на хората и да разбере кога блъфират и кога не.
— Как така играе разумно? Мислех си, че просто слагаш парите на масата и поемаш рисковете.
— Така правят повечето ни клиенти. От това печелим. Ела, ще ти покажа как се играе покер.
Лили реши, че играта е вълнуваща, и разбра защо баща й не искаше да чува нито дума за хазарт. Тя можеше да прекара часове, раздавайки си сама карти, само за да види какво ще й се падне. Още по-вълнуващо беше да се опитва да определи какви са шансовете да получи дадена карта, за да подобри ръката си.
— Сигурна ли си, че никога досега не си играла тази игра? — попита я Доди.
— Никога. Татко ще умре на място, ако можеше да ме види сега. Той ще бъде напълно уверен, че ще вляза в ада.
Доди се разсмя.
— Това няма да бъде толкова лошо в сравнение с онова, което ще се случи, ако Зак ни изненада. По-добре прибери картите.
— След малко.
Това малко се проточи цял следобед. От време на време Лили задаваше въпроси на Доди, но през по-голямата част от времето просто раздаваше ръце, опитваше се да ги подобри, като сменяше карти, след което виждаше коя ръка е печеливша. Тя тъкмо беше прибрала тестето с карти в джоба си, когато Зак се появи на стълбите.
Лили усети как я обзема паника. Тя бе смятала да бъде подготвена за появата му, но толкова се беше увлякла в разучаването на картите, че той я беше изненадал. Още едно доказателство в потвърждение на това колко опасен беше хазартът.
За миг тя се изпълни с надежда, защото видя, че той се усмихна когато я забеляза. Почти веднага обаче усмивката му се превърна в ядосано намръщване. Лили обаче не мислеше, че беше сгрешила. Зак се беше зарадвал, че я вижда. Проблемът беше как да го накара да си признае това. Той тръгна към нея и Лили бързо си наложи да махне от лицето си доволната усмивка.
— Какво правиш тук? — попита той, докато все още беше на няколко метра от нея.
Зак говореше толкова високо, че почти всички се обърнаха. Обикновено на него не му пукаше дали някой слушаше разговорите му, но този път не желаеше да има публика.
— Ела в кабинета ми. Трябва да си изясним няколко неща.
Зак не знаеше защо беше мислил, че Лили ще остане в пансиона. Тя не беше останала на нито едно от местата, на които той я беше настанил. Въпреки това той се бе изненадал, когато бе слязъл по стълбите и я бе забелязал да седи на една от масите, красива като ангел, сякаш не се бяха оженили само преди един ден.
Зак осъзна, че нямаше право да се оплаква от това. Та нали той самият искаше да убеди Лили, че бракът няма да се отрази добре на живота им.
— Не трябваше да идваш повече тук — каза той още щом затвори вратата.
Зак не знаеше защо все още се изненадваше толкова много на красотата й. Той я бе виждал всеки ден в продължение на седмици, но всеки път откриваше по нещо, което не бе забелязал досега. Днес тя беше облечена в елегантна тъмносиня рокля. Това правеше очите й да изглеждат още по-живи от обичайното. Косата й беше прибрана в елегантен кок, а във възела беше втъкната малка китка цветя. Лили изглеждаше пораснала и удивително елегантна.
— Не мога да си стоя цял ден в стаята, без да върша нищо.
— Защо не отиде на гости на Сара Торагуд?
— Реших, че това не е добра идея. След като я видях как се държа с теб вчера, сигурно щеше да ми се наложи да изслушам някои неприятни неща.
Решителността, с която Лили беше готова да защитава репутацията му, накара Зак да се усмихне.
— Помислих си дали да не отида да посетя Дейзи, но реших, че това няма да ти хареса.
— Може да кажеш нещо, което не трябва да казваш, но не можеш да идваш повече тук.
— И защо не? Тук живее и работи съпругът ми. Какво по-подходящо място може да има за жена му? Точно това трябва да обсъдим. Бела ми каза, че богатите мъже не спели в една къща с жените си. Знам, че в Салем не винаги правим нещата според модата, но очаквах, че един мъж и една жена трябва поне да спят под един покрив.