Тя хвана двамата мъже под ръка и тръгна към Зак.
— Никой нормален мъж не би могъл да ви се сърди — каза по-високият мъж. — Учудвам се, че той изобщо може да спи.
Лили реши, че Зак се намира твърде далеч, за да чуе тази забележка.
— Виждам, че най-сетне си станал, скъпи — каза тя, преди Зак да успее да отвори уста. — Господин Хокинс и господин Уайт са нови в града. Това е съпругът ми, Зак Рандолф.
Лили бе възнамерявала да се измъкне, докато Зак се запознава с двамата й придружители, но той сграбчи китката й, преди тя да успее да се отдръпне достатъчно далеч.
— Моля да ме извините, господа. С жена ми имаме неотложен разговор.
— Разбира се — отвърна по-високият и намигна.
На Лили й се прииска господин Уайт да не беше намигал на Зак. Това само го беше ядосало още повече. Той буквално я завлече в кабинета си.
— Какво си мислиш, че правиш, като се появяваш тук облечена като уличница и се държиш, сякаш си израснала в кръчма?
— Просто се опитвах да помогна на съпруга си да управлява бизнеса си — отговори му Лили. Тонът й обаче не беше любезен както обикновено. Тя беше почти толкова ядосана, колкото и Зак. — Разбира се, на мен ми е трудно да си спомням, че той ми е съпруг. От време на време се налага да идвам тук, за да си припомням как изглежда.
— Не ми се прави на умна, Лили Стърлинг.
— Името ми е Лили Рандолф или не искаш да си спомняш за това?
— Как бих могъл да го забравя? Ти ме подлудяваш.
Лили не беше съвсем сигурна как точно трябва да приеме последните му думи.
— Защо си боядисала лицето си? Да не искаш тези мъже да те вземат за кръчмарско момиче? Ека тук и дай да те избърша.
Той извади кърпичката си, но Лили се скри зад бюрото му.
— Не съм си боядисвала лицето. Просто използвах малко цвят върху устните си и нещо, с което очертах очите и миглите си. В противен случай щях да бъда невидима на тази светлина.
— Ако Бела те е накарала да направиш това, ще й извия врата.
— Направих го сама. А сега спри да ми крещиш и се опитай да говориш разумно.
— Как да го направя, след като ти се държиш, сякаш нарочно искаш да ме ядосаш?
Той посегна да я хване, но Лили се отдръпна бързо.
— Харесва ли ти как изглеждам? Много се чудех какво точно би ти харесало.
— Само да те пипна и ще скъсам този парцал. Би трябвало да те набия и да те заключа в стаята ти.
— Престани да ме заплашваш. Посмей да ме удариш и ще пиша на всичките ти братя преди разсъмване.
— Ще скъсам писмата ти.
— Тогава ще отида право в хотела и ще кажа на Дейзи. Тя може би ще се справи с теб и сама.
— Познавах Дейзи още по времето, когато тя имаше опърлена коса и белег на челото, така че не си мисли, че ще успееш да я насъскаш срещу мен.
Той се хвърли срещу Лили през един стол. Тя изписка тихо и се опита да му се изплъзне, но Зак успя да я хване.
— Сега вече ще поговорим.
— Не, ти ще викаш и ще се преструваш, че казваш нещо интелигентно.
— Аз не викам. Просто се опитвам да ти привлека вниманието. Ти никога не чуваш какво ти говоря. Спри това.
В очите й се бяха появили огромни сълзи.
— Не ти причинявам болка.
— Плашиш ме.
— Никога през живота си не си се страхувала от нещо.
По бузите на Лили започнаха да се стичат сълзи.
— О, дявол да го вземе! — изруга Зак и пусна китката й. — Не мога да гледам как плаче жена. Ето, избърши си очите и внимавай да не размажеш черната гадост по цялото си лице. Ще заприличаш на уличница, която излиза от кош за въглища.
— Напомни ми никога да не търся съчувствие от теб — каза Лили.
— Когато имаш причина за сълзите си, може и да го получиш.
— Откъде знаеш, че не са истински?
— Имам две племеннички, които са два пъти по-добри от теб. Пък и ти си имаш работа с човек, който е майстор в маменето на хората.
— Добре, да поговорим — каза Лили и внимателно изсуши очите си. — По-добре ще е да започна аз. Така ще спестим време.
— Трябва да започнеш ти. Аз съм по-силен и по-гаден от теб. Мога да те заключа в някоя стая на горния етаж, когато си поискам, и никой няма да посмее да те пусне да излезеш.
— Знам това.
— Мога да те кача на влака и да те принудя да се върнеш във Вирджиния.
— И това го знам.
— Мога да те загробя в някоя ранчо далеч от града, да наема телохранители, които да ти попречат да стъпиш отново в Сан Франсиско.
— Тогава защо не го направиш?
Въпросът й го изненада. Зак знаеше това и тя също го знаеше. Точно това стоеше в основата на всички неприятности още от самото начало. Той никога не бе успял да я накара да направи нещо против волята й. И той беше същият като братята си и всичко това само защото тя носеше името на цвете. Ако можеше да промени името й на нещо като Присила например, може би щеше да има някакъв шанс.