Тя вършеше работата си както обикновено, но само една част от съзнанието й беше заето със задачите. Момичетата предполагаха, че се беше случило нещо необикновено. Те посрещнаха Лили с лукави усмивки, намигвания, подвеждащи въпроси, опитвайки се да я накарат да сподели с тях тайната на миналата нощ.
Но това беше нещо, което Лили не можеше да направи, дори ако имаше какво да сподели с тях. Тя продължи да си върши работата, като си тананикаше, усмихваше се на себе си без причина и караше всички момичета да се чудят какво се беше случило. Лили почувства облекчение, когато Кити влезе заедно с бебето си.
Само че Кити плачеше.
— Какво се е случило? — попита я Лили, забравила за собственото си щастие.
— Мама иска да забравя Джак. Казва, че той е избягал и никога вече няма да го видя отново. Иска да се омъжа за един мъж, който живее на нашата улица. Той казва, че ще се грижи добре за мен и за бебето.
— Харесваш ли го?
— Да, но той не е Джак. Знам, че той не е избягал. Сърцето ми подсказва, че е бил шанхайван и сега е окован във вериги в трюма на някой ужасен кораб.
Бяха говорили за това неведнъж. Нямаше нищо ново, което да си кажат.
— Защо си довела бебето тук? Вече е време да се обличаш.
— Мама трябваше да отиде на лекар. Мъглата се отразява зле на белите й дробове. Тя ще се върне скоро.
— Дай да подържа бебето, докато се облечеш.
— Сигурна ли си, че нямаш нищо против?
— Разбира се, че нямам. Посещавала съм те поне една дузина пъти само за да мога да го подържа.
— Ти си толкова добра с мен.
— Глупости. Това си е чист егоизъм — каза Лили и протегна ръце, за да вземе детето на Кити.
— Добре. Връщам се след малко — каза Кити. — Ако Зак те намери да държиш бебе, сигурно ще получи разрив на сърцето.
Двете се разсмяха, но последните думи на Кити накараха Лили да се замисли за нещо, което се беше крило някъде в подсъзнанието й още от момента, в който тя се беше омъжила. Тя се беше опитвала да не мисли за него, но Кити беше права. Гледката щеше да уплаши Зак до смърт. Бебето се разплака.
— Не исках да те забравя, миличко — каза тихо Лили. — Обещавам да ти отдам цялото си внимание, докато мама се върне.
Тя стана и започна да се разхожда бавно из стаята, като пееше тихо. Бебето спря да плаче и я погледна с големите си сини очи. Беше толкова красиво. Косата му беше рошава и кафява, носът чип, а малката му уста ставаше огромна, когато се прозяваше. То беше вече на четири месеца, но все още изглеждаше съвсем малко. Лили се надяваше, че ще израсне като високо момче. За един мъж беше много важно да бъде висок. Като баща й и братята й.
Синът на Зак щеше да има черни очи и коса, също като баща си. Щеше да бъде едър и гръмогласен, щеше да си иска своето с високи крясъци, а не с тих плач. Щеше да бъде силен. Щеше да посяга и да си взема онова, което искаше. Устните му щяха да бъдат упорити, брадичката му щеше да се изостря, когато се ядосаше, че е гладен, мокър или изморен.
Но той щеше да бъде прекрасен. Когато бъдеше щастлив, той щеше да се усмихва по начин, който щеше да разтопи и най-коравото сърце на света. Дори и сърцето на баща й. Може би тогава той щеше да й прости, че беше избягала от дома си.
Толкова хубаво щеше да бъде да види отново майка си. Тя толкова много й липсваше. Често й се беше ядосвала, че се изправяше срещу баща си, но това не можеше да промени факта, че Лили обичаше майка си и тя й липсваше много. Братята й също й липсваха. Те бяха шумни, груби и почти толкова убедени, колкото и баща си, че стоят по-високо от която и да било жена, но те я бяха глезили, пазили и се гордееха с нея.
Разбира се, Лили искаше да види и баща си. Двамата с него си приличаха твърде много, за да могат да живеят под един покрив, но точно тази прилика ги караше да означават толкова много един за друг. На Лили й липсваше силата на баща й, успокояващото му присъствие, знанието, че той я обичаше достатъчно, за да спори с нея.
Тя се изкиска.
Най-много щяха да й липсват на Коледа. По това време семейството й винаги успяваше да забрави за различията си и всички се държаха много добре един с друг.
Те винаги й позволяваха да отиде с тях, когато тръгнеха да избират коледната елха. Всяка година се кълняха, че няма да я вземат със себе си, но никога не изпълняваха обещанието си. Лили не им даваше да отсекат друго дърво освен най-хубавото. Според баща й този обичай беше езически, но той не пропускаше да сложи звездата на върха на елхата. Той караше всички да чакат до шести януари, преди да отворят подаръците си, като им напомняше, че Мъдреците не са имали влакове и са пресекли пустинята с камили.
На Коледа винаги имаше толкова много храна — еленско, печени ябълки с орехи, жито, както и чинии с горещи бисквити, които мажеха с масло. За десерт имаше сладки картофи и орехови сладкиши, сервирани с дебел слой сметана. А след това, докато седяха край огъня, преди да си легнат, изяждаха камари от овесени сладки и изпиваха купа горещ ябълков сайдер.