Хубаво щеше да е да се върне у дома за Коледа.
Зак я намери да разхожда бебето и да пее коледни песни с обляно в сълзи лице. Един страхлив вътрешен глас го посъветва да се обърне и да се отдалечи, да се прибере в стаята си и да не излиза поне един час. Само допреди няколко седмици той с готовност би се вслушал в този съвет. Зак въздъхна и не обърна внимание на гласа.
Не можеше да гледа как Лили плаче. Нямаше представа каква беше причината за сълзите й, но му се искаше да й помогне. Съмняваше се, че щеше да успее — обикновено опитите му да оправи нещата имаха тъкмо обратния ефект — но чувстваше, че беше длъжен да опита.
— Винаги ли плачеш, когато пееш коледни песни? — попита той. Това не беше най-подходящото нещо, което можеше да каже, но той просто не можа да се сети за нищо друго.
Лили се обърна и на лицето й грейна усмивка.
— Нищо ми няма. Пеех на бебето, за да го приспя, и си мислех колко хубаво ще бъде да се върна у дома за Коледа. Взети заедно, тези две неща могат да накарат всяка жена да се разплаче.
Зак реши, че никога няма да успее да разбере жените. Взети заедно, тези две неща бяха достатъчни, за да го ужасят. Ако пиеше, той щеше незабавно да отиде на бара и да си поръча нещо двойно.
— Разбира се, че ще си отидеш у дома за Коледа — каза той. — С влака пътуването ще продължи само няколко дни.
— Просто си мислех как беше преди, докато бях още малка. Никога няма да бъде същото.
— Такъв е животът. Когато пораснеш, всичко се променя.
— Може би не искам да порасна.
— Да не би вече да ти е омръзнало да бъдеш независима? Какво стана с решителната бунтовничка?
Лили се разсмя. Това накара Зак да се почувства малко по-добре, но той все още не беше разбрал какво се криеше зад тъгата й.
— Все още не съм се отказала от това, но понякога ми се иска да се свра в някое ъгълче за малко.
— Носталгия по дома ли?
— Малко. Татко така и не ми писа. Ти изпитваше ли носталгия, когато избяга?
— Нямах възможност за това. Джордж ме засипваше с толкова много писма — във всичките имаше хапливи допълнения от Роуз, — че се радвах, че съм толкова далеч от Тексас.
— Не ме интересува какво би казал татко. Просто ми се иска да беше писал.
— Ще го направи. Предполагам, че още се опитва да реши какво точно да ти каже.
— Татко никога не е изпитвал съмнения относно това, което иска да каже.
Лили беше притиснала бебето към себе си и отново започна да му пее. Хлапето не изглеждаше твърде уплашено. Поне не вдигаше шум. Ако всички бебета бяха като това, нямаше да бъде толкова лошо човек да има деца.
Зак си спомни за близнаците на Роуз — Адам и Джорди — и за двете деца на Джеф и споменът го накара да потръпне. Може би децата на останалите хора не бяха лоши, но тези в семейство Рандолф заслужаваха да бъдат жигосани и да бъдат пуснати по пасищата, за да се борят с дивите животни, докато не навършеха поне шестнадесет години.
Ако Лили искаше да получи писмо от баща си, щеше да го получи. Зак беше готов да пече стария негодник на бавен огън, за да го накара да напише писмото. Не можеше един свещеник да проповядва за християнския дълг, след като забравяше за своя собствен дълг.
Кити се появи забързано по стълбите и Лили спря да пее. Зак беше откъснат от мислите си. Кити, изглежда, се чувстваше малко неудобно и беше нервна от това, че Зак беше намерил Лили да държи бебето й. На Кити й беше известно, че беше грубо нарушение на правилата да се водят деца в „Малкото райско кътче“.
— Аз ще го взема — каза тя и посегна към детето си, въпреки че на Лили не й се искаше да го върне. — Ти сигурно имаш много работа за вършене.
— Нямам нищо против. Наистина.
Но Кити настоя и Лили й върна бебето.
— Ела — каза Зак. — Да отидем в кабинета ми.
Лили се поколеба и се загледа в Кити, която се отдалечаваше с бебето си.
Трогнат от копнежа, който видя в очите й, Зак обви ръка около кръста на Лили.
— Скоро ще имаш свои деца, коледни елхи и толкова много гости, че ще ти се иска половината от тях да са си останали у дома.
— Знам, че се държа глупаво — отвърна Лили и се отърси от меланхолията си. — Но ти трябва да знаеш, че жените са ужасно сантиментални.
Всъщност той никога не беше мислил за това. Зак се смяташе за експерт по отношение на жените, но Лили бързо му показваше, че бе сбъркал в това си предположение.
— Ти наистина работиш твърде много — каза той, докато я водеше към кабинета си. Зак сложи ръка под брадичката й и я повдигна. — Изглеждаш уморена.