Свещеникът изкриви лицето си в гримаса.
— Значи е способна да стабилизира лазерни пистолети? Да, силна е поне колкото Крийгън. Трябва да се справим с това затруднение.
Бяхме далеч извън селото на вещиците, в опасната зона, но само тук можехме да бъдем сигурни, че не ни чуват.
— Подценявате проблема — уверих отеца. — В свят като Лилит и едно зашеметяващо пистолетче стига, за да станеш крал. Всеки от пешките може да пречука Владетеля, ако го свари неподготвен. Поне за себе си знам, че бих се справил, а тук и без мен е пълно с изпечени убийци.
Бронц наведе глава, потънал в размисъл.
— Късничко е да променяме правилата на играта, а и не съм уверен, че О’Хигинс би ни позволила. Все пак не успя да ни изненада напълно. — Очите му светнаха отново, по устните му плъзна подобие на усмивка. — Нека ти кажа, че не съм нито кой знае колко изненадан, нито стъписан. Подозирах нещо подобно и подготвих плановете предварително.
Вместо да се ободря, усетих се още по-потиснат.
— Бронц, кой си ти? Каква е твоята роля всъщност?
Свещеникът въздъхна.
— Кал, наистина имаш право да се съмняваш, но причините да ми се довериш засега са поне няколко. Можех да те убия отдавна, особено в първите дни, когато беше невеж и безпомощен. Не го направих, нали? Помогнах на теб и Тай, доколкото беше по силите ми. Е, признаваш ли?
Само поклатих глава едва забележимо.
— Тогава — продължи той — моля те да съхраниш доверието си към мен до края на сражението. Искам да стоиш колкото се може по-далеч от О’Хигинс. Единствено тя е заплаха за човек с твоята сила. Стой и чакай. Когато всичко свърши, ще знаеш каквото искаш. Обещавам ти. Ще научиш отговора на всички въпроси, а и сигурно ще имаш полза от това.
— На чия страна си, отче Бронц? — промърморих с упорита подозрителност. — Няма ли ми кажеш поне това?
Възрастният мъж се засмя.
— Кал, на своята страна съм. Би трябвало вече да си го разбрал. Но за твой късмет в момента интересите ни съвпадат. Довери ми се още веднъж и всичко ще ти стане ясно.
— Ще се постарая — въздъхнах, — защото друго не ми остава.
Той се изкикоти от душа и ме плесна с длан по гърба.
— Хайде да се връщаме. Впрочем защо не опитате да си направите бебе с твоята прекрасна приятелка? Не е изключено доста дълго време да нямате друга възможност… Знаеш ли, след два-три дни твоят остър ум сам ще ти подскаже отговорите. Мисля си, че едва ли ще се наложи да ти обяснявам надълго и нашироко. Само помни, че те харесвам, синко. Някой ден ще станеш Владетел на Лилит, ако си опазиш главата дотогава.
Погледите ни се срещнаха, но и двамата не казахме нищо повече. Питах се дали този „някой ден“ все още ще искам да стана Владетел.
Двадесет и първа глава
Битката за имението Зийс
Принцът не се сражава срещу простолюдието. За него е запазена схватката с равните нему или по-висшестоящите. Затова отначало ми бе отредено само да наблюдавам отстрани. Едва след като армиите си пуснеха кръв взаимно и изходът от битката бъдеше решен, аз щях да се изправя пред портата на замъка и да тръгна към забранения централен коридор. Чудно, но бих предпочел да бъда сред войските, защото целият ми досегашен живот бе подготовка за нещо подобно. Колкото и стъписващо да звучи за мекотелите от цивилизацията, наслаждавах се на това предизвикателство. Но вече се бях издигнал над ролята на самотен убиец, над нещастните редови войници. Сега те щяха да се вкопчват един в друг от мое име.
Аз и Тай се спускахме по обвитата в облаци пътека, по която не толкова отдавна бях пренесъл отпуснатото й тяло край стражите на имението Зийс. Завръщахме се по своя воля и открили собствената си сила, облечени като магистър и надзирател в дрехи с избрани от нас цветове, показващи, че сме женени.
Тъкмо се измъкнахме от долния слой влажна мътилка и зората огря цялото имение. Да, беше си все същото приказно място, което помнех.
Чух въздишката й.
— Красиво е! — ахна тя и смутено извърна глава, защото си помисли, че говори като дете. След малко се овладя. — Родила съм се там, долу — посочи към бившето ни село. — Много злини преживях, но принадлежа на това място и то е част от мен. Разбираш ли?
Кимнах, макар да си казах наум, че досега никое място не бе обсебило душата ми, както нейната беше обвързана със Зийс. Чувствах се плод на общество със странни отношения, сътворено от компютри и препълнено с чудновати форми от пластмаса. Все пак можех да споделя емоциите й, доколкото ми бяха достъпни — непознати за моето предишно „аз“ и вкоренилата се дълбоко в мен житейска философия. Прегърнах я с една ръка и я привлякох към себе си.