— Всичко това трябва да бъде наше — промълвих тихо и в същия този миг се запитах дали все още съм онзи, който дойде от друг свят. Дали вече не бях един от жителите на Лилит?
Седнахме да си починем на висока издатина в скалата. Тай носеше кошница, изплетена от местен вид жилава трева и сега се зае да извади товара й — котле от издълбана кратуна, две по-малки кратунки вместо чаши, кремък, листа на растението „куар“, които горяха силно, но бавно, и малко от чая на отец Бронц. Топенето на снеговете в планината предизвикваше миниатюрни водопади и беше лесно да намерим вода. В кошницата имаше и от онези малки питки и подобно на сирене вещество, направено от незнайно насекомо по начин, който май не желаех да науча.
Засмях се неволно. Не беше ли нелепо да си правим пикник, докато наблюдаваме битката?
Предната стража на вещиците вече бе „помела“ планинските пътеки и засега не очаквахме неприятни срещи. Виждахме цялата долина от замъка до блатата, но в далечината всичко изглеждаше мъничко и неясно. Щеше ми се да бяхме слезли по-надолу.
Тай бръкна отново в кошницата и извади две тръби, които се разтягаха. Зяпнах смаяно и повъртях едната в ръцете си. Държах съвсем истински далекоглед!
— Това пък откъде се взе? — възкликнах учудено.
Тя се засмя.
— Сприятелих се с една от надзирателките от Лак, която летеше с безил във войската на госпожа Тона. Зърнах туй нещо на пояса й и тя ми намери две от същите. Рекох си, че може да ни потрябват.
Пак се хванах в лошия си навик непрекъснато да подценявам Тай и мислено се сритах по глезените. Изглежда след време щях да съжалявам горчиво за надменността си. Вече започвах да се питам дали нарочно не си придава този крехък детински вид, за да има предимство над всеки дори без употреба на силата.
Долепих единия далекоглед до дясното си око и огледах бойното поле.
— Врявата може да се надигне всеки момент — промърморих напрегнато.
— Вече е започнала — отвърна тя. — Виж какво става пред укреплението на Артур.
Насочих дървената тръба натам и недоволно измърморих, че нещо с по-добър фокус и по-силни лещи щеше да ми е от голяма полза.
— Нищо не виждам… Чакай! Ето ги!
Да, бяха се подредили превъзходно. Грамадни скачащи уки, чиито тела от такова разстояние почти се сливаха със зеления фон на долината. Зад тях имаше внушителна маса от пеши войници в идеално прави редове.
Завъртях далекогледа към леговищата на безилите, издълбани в отвесния склон над укреплението, и видях трескаво оживление. Знаех, че тварите и ездачите им ще се изстрелят оттам като снаряди по даден от Артур сигнал. Опитвах се да отгатна къде ще бъде самият магистър по време на сражението.
Огледах и замъка. Голямата порта беше затворена, над кулите се вееха червени флагове. Май зърнах някакви фигури по бойниците, но беше твърде далеч, за да съм сигурен. Без съмнение обаче из полята не се виждаха никакви пешки. Бяха ги събрали в подножието на склоновете, колкото се може по-настрана от битката.
Насочих вниманието си натам, където свършваха стръмните пътеки. През нощта вещиците бяха проникнали в долината и сега стояха разпръснати в редица, а не в кръг, обърнати с лице към замъка.
Няма как да извършиш подобни маневри, без врагът да те забележи, затова те не се и опитаха да го сторят тайно. Изтребиха стражите по пътеките, а после се построиха така, че всяка да подпомогне стоящите до нея при нужда. Предполагах, че Артур е в състояние да смаже отделен сбор от по тринадесет жени, но трябваше да мисли и за войските от Лак, които биха го нападнали в гръб при подобна атака. Може би все пак щеше да рискува срещу разпръснатите вещици, а сетне да си премери силите и с армията на враждебното имение. По придвижването на войниците му прецених, че иска да влезе в схватка с нашествениците близо до мочурищата, където бойците от Лак щяха принудително да търсят устойчива опора под краката си и можеха да бъдат унищожени на малки групи, преди още да са се събрали в долината.
Всъщност сега пред укреплението стояха единствено резервните отряди, които той щеше да използва според развоя на събитията. Всичко говореше за безспорна военна прозорливост и аз веднага разбрах защо Артур вдъхва такава почит у околните и защо онези от Лак досега бяха смятали Зийс за непреодолима пречка.