— Момко, приятелката ти е свършила повече, отколкото си представя — обади се някой зад гърба ми. Видях херцог Кобе, стори ми се по-скоро умислен, отколкото разгневен. — Адска мощ се крие в тебе, синко, а пък момичето мразеше стария Крийгън по-злобно, отколкото изобщо някой може да мрази друг човек. Виждах какво става, предчувствах го, но не успях да се намеся.
— Как така? — озъбих се с последните капчици енергия в нервите си.
Той стъписано поклати глава.
— Каквото и да си мисли малката, не жироскопите довършиха Владетеля Крийгън. Тя направо проби дупка в корпуса и разпердушини енергийния агрегат на совалката!
Свлякох се на тревата.
— Божичко!
— Ако не с друго, можеш да се утешиш с мисълта, че дори Сумико О’Хигинс не разбираше докъде се простират способностите на един Владетел — подхвърли херцогът.
Останах с впечатлението, че твърде лековато приема гибелта на Марек Крийгън и не се поколебах да му го кажа. Той се засмя.
— Такъв е животът на Лилит — отбеляза с почти философско примирение. — Въртях цялата администрация на тази прокълната планета, че и още куп други работи, а пък трябваше да му се кланям. Не, синко, няма да скърбя за Крийгън.
— Сега Кал е Владетел! — яростно възкликна Тай и усетих как отново се вкопчи в съзнанието ми. Ала вече знаех какво се опитва да постигне и я възпрях.
Кобе завъртя глава.
— Не, хитра и амбициозна чаровнице. Той не е Владетел. Защото именно ти уби Марек Крийгън. Съмнявам се дали твоят любим би събрал толкова омраза. Сега постът е свободен, докато някой предяви претенциите си и успее да ги защити. Ще минат поне две-три седмици дотогава. А пък засега ще се наложи аз да го замествам. — Херцогът въздъхна. — Тю, да му се не види! Май ще трябва да се замъкна на това досадно съвещание.
Тай се вторачи настървено в Кобе, но аз побързах да потуша беса й. Знаех, че след няколко часа влиянието на отварата ще стихне. Щях да внимавам през цялото това време.
Извъртях се рязко към нея.
— Случайно да си запазила още от онова дяволско питие?
Тя ме погледна обидено.
— Нима бих те излъгала?
Епилог
Мъжът изплува постепенно от полухипнотичното състояние, вече съзнаваше смътно кой е и къде е. Небрежно махна уреда от главата си и разтърка слепоочията с длани. Мъчеше го убийствено главоболие.
Погледът му се рееше из командния пункт, сякаш още не вярваше, че е тук, в заградителния кораб, в собствения си недостъпен отсек, а не броди някъде из Лилит.
Накрая се опомни достатъчно, за да се изтръгне от унеса.
— Компютър?
— В готовност — веднага се отзова невъзмутим мъжки глас.
— Вече разполагаш с необработените данни, както и с моите реакции към информацията. Стигна ли до някакви заключения?
— За първи път е потвърдена връзката между пришълците и Владетелите на Диаманта — започна машината. — Освен това разполагам с множество факти, които предизвикват нови въпроси. Засега не са ми достатъчни за заключение, но току-що получихме още един доклад… Ще си позволя да изтъкна, че Марек Крийгън е разкрил само Кал Тремон, а това би могло да означава, че дори не подозират за останалите трима.
— Е, и това е нещо — недоволно промърмори човекът. — Какво каза, имали сме още един доклад?
— Да, господине. От Цербер. Поради особеностите на Уордъновите клетки там не беше възможно да използваме органичния предавател, но внушихме на агента заповед да докладва при първа възможност и веднага да забрави за това. Желаете ли да се запознаете с информацията?
— Да… не! — мигновено се поправи мъжът. — Нека си поема дъх, бива ли?
— Господине, ако страдате от болки в главата и естествената за случая умора, ще намерите необходимите средства за отстраняване на неприятните симптоми в шкаф номер две.
Човекът кимна.
— Добре де, давай. Но по-кротко този път.
Не можеше да сподели с компютъра, че нито болките, нито изтощението имаха особено значение. Съзнанието му се бореше с нещо много по-значително и объркващо.
Кал Тремон, питаше се той, нима ти си истинското ми „аз“?
Действително ли щях да постъпя като тебе? Защо си ми толкова чужд, Тремон? Нима не си мой двойник?
Тревожеха го и възгледите на Марек Крийгън за Конфедерацията, макар и не прекалено. Немислимо беше да повярва на онзи тип. Иначе всичко щеше да се окаже лъжа или поне ужасно лоша шега. Не можеше да се примири с това.