Холдън Уордън бе открил звездната система преди почти две столетия, когато тя беше още далеч извън административните предели на империята: Сред останалите разузнавачи Уордън отдавна се бе превърнал в легенда — той мразеше почти всичко, свързано с цивилизацията, а най-вече не понасяше другите човешки същества. В обичайния случай щяха бързичко да се разправят с него за антисоциалната му нагласа, но в съвременната психология съществуваше цяло направление, посветило се на откриването и използването на враждебни за обществото черти от характера, които същото това общество може да обърне в своя полза. Трябваше да се съобразят и с факта, че само хора като Уордън бяха способни да понасят самотата в продължение на години и психическото натоварване на разузнаването в дълбините на космоса. Нямаше разумен човек според стандартите на Конфедерацията, който би приел подобна работа.
А Уордън беше още по-тежък случай. Прекарваше възможно най-малко време в „цивилизацията“, обикновено само за да презареди кораба и го напълни с припаси. Летеше по-надалече, по-дълго и по-често от всеки друг разузнавач, а откритията му изумяваха дори само с числеността си.
За лош късмет на своите началници, той смяташе за единствено важна задача откриването на нови светове. Нехайно оставяше всичко друго, включително предварителния оглед и изследванията, на онези, които щяха да го последват към оповестените в щаба координати. Не че изобщо не проучваше новооткритите планети, но предпочиташе да общува колкото се може по-оскъдно с Конфедерацията, при това — по вбесяващ начин.
Когато получиха от него сигнала „4AW“, идеше им да заподскачат от вълнение — цели четири обитаеми планети около една звезда! Подобно явление бе нечувано, то излизаше от рамките на всякакви статистически вероятности, особено ако се имаше предвид, че в само една от четири хиляди звездни системи се съдържаше нещо поне частично използваемо. Чакаха напрегнато немногословният разузнавач да им съобщи как е нарекъл планетите и да обобщи първоначалните сведения — не само защото откритието му беше изумително, но и понеже съвсем не знаеха какво още ще им каже Лудия Уордън и дали изобщо ще успеят да разшифроват посланието му.
Накрая получиха подробно съобщение и най-лошите им опасения се потвърдиха. Все пак този път разузнавачът бе спазил процедурата и изследвал планетите от най-близката до звездата към най-далечната.
„Харон — гласеше първият доклад. — Прилича ми на ада.“
„Лилит. Във всяка райска градинка се крие по някоя змия.“
„Цербер. Доста кучешки вид има.“
И накрая:
„Медуза. Който ще живее тук, трябва да е с чакъл в главата.“
Следваха точните координати, заедно с кода, потвърждаващ, че Уордън е проучвал от разстояние, а не е кацал, както правилникът допускаше. Последният сигнал — буквите „22“ — вдъхна нови страхове. Той означаваше, че разузнавачът е доловил нещо твърде странно в новата система и ги предупреждава да са крайно предпазливи.
Ругаеха яростно Лудия Уордън, защото не бе им дал никаква нишка за разплитане на кълбото, но въпреки туй веднага организираха стандартна експедиция с всички възможни предпазни мерки. Беше внушителен отряд — пълен научен екип от двеста сред най-добрите и опитни служители на Експлоатацията, защитени от четири тежковъоръжени кръстосвача.
Най-лошото в кратките описания на Уордън беше, че почти винаги се оказваха точни, само че нямаше как да разбереш това, преди да попаднеш на мястото. Цялата армада изскочи от хиперпространството и хората от експедицията зяпнаха чудноватата гледка — гореща звезда от клас F с грамадна система, включваща газови гиганти с пръстени, великански астероиди и множество плътни планети. А в средата, близо до своето слънце, бяха четирите тела с изобилие от кислород, азот и вода. Четири скъпоценности, крещящи безмълвно „Живот!“. Макар че се движеха по твърде различни орбити с радиус от 158 милиона до 308 милиона километра, когато експедицията се появи там, завари ги в извънредно рядко взаимно разположение. За кратко време четирите планети бяха почти под прав ъгъл една спрямо друга. Въпреки че беше изключение, което почти не се наблюдаваше впоследствие, това стана повод веднага да ги нарекат Диаманта на Уордън. А и те наистина си бяха диаманти, колкото и случаен да изглеждаше моментът на откриването им за човечеството — искрящи накити с още незнайна, но видимо огромна цена.