Все пак дори и някои от най-прагматично настроените членове на експедицията съзряха в „диаманта“ от планети лоша прокоба — както ги бе предупредил и Уордън. Затова също като него не кацнаха веднага. Оглеждаха, взимаха проби, анализираха, ала изобщо не откриха нищо подозрително. Нямаше никакви признаци за свръхестествена намеса, въпреки невероятното струпване на четири толкова подобни свята, даващи възможности за съществуване на живот. Надсмяха се сами на себе си за глупостите, суеверията и внезапната податливост към първобитни страхове — а уж вярваха досега, че стоят над тези дивотии! Поолекна им. Е, имаше и такива, които подозираха, че Диамантът на Уордън е плод от усилията на древна цивилизация за приспособяване на планетите към нейните нужди. Но и да е било така, не бе останала никаква следа от подобни начинания.
Предпазливо се запознаха отблизо с планетите.
Харон беше горещ, обвит в изпарения, разположен най-близо до слънцето. През повечето време валеше дъжд. Дребните, приличащи на динозаври зверове стъписваха с вида си, а може би наистина бяха опасни, но не изглеждаха неуязвими. Не беше за пренебрегване вероятността в моретата, заемащи по-голямата част от повърхността, да се крият и по-сериозни заплахи, ала само установила се на планетата експедиция би могла да провери това. Засега се задоволиха с факта, че пищното царство на джунглите, с наклон на оста по-малък от 6 градуса, имаше температурен диапазон от 28 до 60 градуса по Целзий. Благодарение на удобно разположената суша беше годен за заселване и практически използваем, но не и уютен.
Харон наистина напомняше за ада.
Следващата по отдалеченост от звездата беше Лилит, един почти съвършен наглед свят. Незначително по-малка от Харон, тази планета също съдържаше около 70 процента вода на повърхността си, но бе с несравнимо по-умерен климат и приятно разнообразие на сушата. Планините бяха ниски, имаше обширни равнини и блата. Всякакви земни форми без особени крайности и климатични ексцесии. Наклон на оста — 84 градуса; планетата беше почти „полегнала“, което означаваше, че липсват резки промени на сезоните. Вярно, тук също беше горещо. През деня температурата достигаше 40 градуса, а 20 или дори 25 сигурно се смятаха за мразовито време.
Гъстите гори избуяваха в най-свежа зеленина, а видът на растенията наистина изглеждаше чужд за човешкото око, но не прекалено — множество плодове и други дарове на джунглата се оказаха ядивни. Най-вероятно господстващата форма на живот бяха насекомите — от великански чудовища до мънички създания, по-дребни от главичка на топлийка. Специалистите по тераформиране в Конфедерацията се стремяха да създадат изкуствено именно такива условия, но рядко успяваха. Планетата беше пред очите на изследователите, прекрасна като същински рай. И никаква змия не се мяркаше в тревите… засега.
Цербер явно бе по-суров свят. 25-градусовият наклон на оста пораждаше климатични крайности, простиращи се от ледените полярни шапки до над четирийсет градуса на екватора. Най-странната особеност на планетата обаче беше повърхността й, наглед почти изцяло покрита с разноцветни гори. Едва при кацането стана ясно, че на Цербер изобщо няма суша, а огромни растения, издигащи се от океанското дъно, понякога през няколко километров слой вода. Бяха толкова изумително сбутани едно в друго, че тук-там дори образуваха устойчива твърда опора. По горните пластове на тези величествени морски гори растяха съвсем различни видове, оформящи уникална екосистема. Най-често срещащите се животни приличаха на птици, имаше и някакви насекоми, но изглежда, че животинският свят тук бе оскъден, освен ако не се криеше в дълбините на вездесъщия океан. Впрочем водните растения бяха толкова големи и скупчени, че хората спокойно биха могли да живеят по тях и вероятно дори да строят градове върху дърветата… Чудновата планета, безспорно, но все пак поддаваща се на овладяване. Не установиха наличието на други природни ресурси, освен дървесината. Нямаше условия и за съвременни удобства, значи заселването не беше кой знае колко примамливо. Да, обитаем свят, макар да беше вярно, че предлага кучешки живот.
Последна и най-неприятна от всички бе Медуза — замръзнали морета, заслепяващи виелици, назъбени високи върхове. Наклонът на оста достигаше 19 градуса и все пак даваше известно сезонно разнообразие, но то се вписваше във формулата „от зле към по-зле“. Дори в тропиците лятото едва нагряваше въздуха до някакви си двайсетина градуса, а около полюсите цареше невъобразим студ. Макар и покрита с масивни ледници, Медуза единствена проявяваше вулканична активност. Не беше съвсем лишена от гори, но предимство имаха тундрата и степите. Срещаха се млекопитаещи — кротки тревопасни и извънредно свирепи и гадни на вид хищници. Груб, жесток свят, който хората навярно можеха да опитомят поне отчасти, за да заживеят там. Но — членовете на експедицията охотно се съгласиха с Уордън — поиска ли човек да дойде на Медуза, значи наистина има чакъл в главата…