Той се засмя.
— Непременно. Вече бях решил да го сторя. Толкова години минаха, откакто не съм бил в Моуб, гложди ме любопитство. Но не очаквай да видиш чудеса. Знаят повече от всеки друг за микроорганизмите… може би с изключение на Сумико, защото вече се убедих с очите си на какво е способна. Съвсем не са безкористни учени обаче. В течение на времето и там са настъпили някои… хм, злощастни промени.
Осемнадесета глава
Имението Моуб
Най-лошото в цялото това пътешествие бяха самите безили. Грозните твари смърдяха и от телата им се изцеждаше някаква отвратителна слуз, когато се уплашеха… да не споменавам пък за пукащите тъпанчетата писъци, изтръгващи се сякаш от бездънни адски бездни. Отгоре на това се оказахме съвсем неопитни ездачи и през цялото време ми се струваше, че ме тръскат на всички страни едновременно. Изключително плавният и лек полет на чудовищата причиняваше съвсем други усещания, когато се озовеш върху тях.
И все пак явно бяха отгледани специално за летене, тъй като ми се струваше, че никога не се уморяват. Нямаха нужда и от особени грижи, защото сами си намираха препитание в джунглата, над която се носехме. Поглъщаха всичко, което не беше способно да им отвърне със същото, независимо дали е растение или животно. Но понеже бяха едри създания, похапваха често и това ни бавеше. Всеки ден трябваше да изядат храна, три пъти по-тежка от внушителните им туловища, за да летят с поносима скорост.
Километрите се изнизваха бързо под нас и не ми харесваше единствено това, че не виждах почти нищо от планетата. От предпазливост, както и за да избегнем нежелани срещи, първо се насочихме право на изток към брега и полетяхме над водата. Лагерувахме на сушата само където пустошта стигаше до океана, за да сме сигурни във временния си подслон. Морският простор бе изпъстрен с безброй пусти островчета, ала там безилите не можеха да намерят достатъчно храна, затова понякога се налагаше да рискуваме.
Разбира се, вещиците ни осигуряваха все някаква защита. Предполагам, че затова забелязвахме твърде малко движение близо до нас по пътя ни на юг. И въпреки че можехме да се разправим с всеки самотен натрапник, сега не разполагахме с могъществото, прогонило Артур от селото. Нямаше как Сумико да вземе своето „ядро“ от магьоснички, защото на седлата се побирахме само по двама — аз и Тай бяхме на един от безилите, отец Бронц и предводителката яздеха сами, а на останалите три успяха да се настанят още шест жени. Освен това с управлението на тварите се занимаваха само свещеникът и О’Хигинс.
Прекарвахме дните в търсене на нещо за ядене и в почивка. Не бих казал, че в нашата малка група цареше дружелюбен дух, защото вещиците почти не поглеждаха Тай и мен, а отец Бронц посвещаваше цялото си време на очевидно безплодни размишления над забележителните открития на Сумико за микроорганизмите.
Признавам, че се чувствах малко неспокоен в присъствието на кралицата на вещиците. Не се съмнявах, че е гениална и надарена със смайваща упоритост, позволяваща й да си поставя непосилни задачи и да ги решава блестящо. При това се отнасяше съвсем практично към живота — използваше плодовете от труда си, за да изгради постепенно една непобедима армия. Но не ми беше ясно каква крайна цел преследваше. Когато говореше за животните и растенията на Лилит, за местните микроби и за чудатите си идеи относно биохимическите връзки между живите същества тук, гласът й звучеше суховато като на университетски професор. Тъкмо започвах да подозирам, че нейният сатанизъм е обикновено шарлатанство, предназначено само за привличане на поклонници, и тя се впускаше да защитава вярата си с неподправена искреност и плам. С Тай обсъждахме почти неспирно тази странна жена и накрая се убедихме взаимно, че тя или е най-великата актриса на всички времена, или сериозно вярва във всички свои глупотевини.
Постарах се да измъкна от отец Бронц онова, което знаеше за Сумико, но той си призна, че е дочувал само откъслечни сведения. Дъщеря на учени, вещи в биологическите страни на тераформирането, и както се изяснило по-късно, самата тя — резултат от експеримент. Променили я генетично в опит да създадат същество, подходящо за суровите условия на граничните светове. Е, наистина бяха постигнали нещичко, ала не можех да не се запитам какво ли става с психиката на човек, който знае, че е обект номер 77-А от лабораторията на мама и тате. Никой не разбрал за какво престъпление я изпратили на Лилит, но трябва да е било извършено с размах, а изгнанието разпалило у О’Хигинс страстна ненавист към цивилизацията и жажда да си отмъсти. Кралицата на вещиците най-точно се вписваше в първоначалната ми представа за Владетеля от планетите на Диаманта, но самата тя явно се отнасяше с пренебрежение дори към такава власт. За нея Марек Крийгън и Конфедерацията бяха двете страни на една и съща монета.