— Може и да си прав. Спомни си, че тези хора знаят всичко, което изобщо сме научили за нашия побъркан свят. Техните прадеди са били първите, стъпили на планетата, точно те и децата им открили микроорганизмите, силата, както и различните билки и отвари, които използваме досега. Пак те са усъвършенствали методите, с които си служим, за да постигнем нещо тук. — Той демонстративно обърна глава към Сумико О’Хигинс — Неуязвими са и добре съзнават това. Мила моя, мисля, че дори ти не си заплаха за тях.
Кралицата на вещиците му отвърна с безизразен поглед и премълча хапливата забележка.
В подножието на дългата виеща се стълба бяхме посрещнати от жена в развяваща се снежнобяла роба. Не ми се видя особено възрастна, макар пищната й коса да имаше цвета на дрехата. Очите й бяха сини, а кожата на лицето издаваше, че не се излага често под слънчевите лъчи.
— Отче Бронц, приветствам вас и спътниците ви с добре дошли — изрече тя меко и напевно.
Свещеникът леко се поклони.
— Госпожо, щастлив съм, че още ме помните — отвърна с подчертано официален тон. — Мога ли да ви представя останалите?
Тя ни огледа един по един — нито подозрително, нито любопитно.
— Познавам всички ви. Аз съм директорката Кому. Ще ви отведа във вече приготвените за вас жилища, за да си починете след пътуването. По-късно днес ще ви покажа Института, а и утре също е добър ден да се заемем с работа.
Отместих погледа си към Тай.
— Госпожо Кому, благодаря ви за гостоприемството — казах възможно най-любезно, защото тук изглежда бяха допустими само такива обноски, — но младата дама с мен има нужда от медицинска помощ. Тя отново се чувства сънлива и постепенно изпада във вцепенение.
Директорката се взря съсредоточено в Тай, ала не я докосна, нито пък направи нещо друго. След няколко секунди кимна:
— Да, виждам. Моля ви да не се безпокоите. Оздравяването й няма да отнеме много време. А сега бъдете така добри да ме последвате.
Отвътре Моуб изглеждаше още по-внушително. Подовете и стените бяха облицовани с плочи, приличащи на слюдени шисти — полупрозрачни, пропускащи светлината от някакъв източник зад и под тях. Разбира се, тук не използваха електричество, но явно не бяха и трепкащите пламъчета на маслени лампи. Всъщност струваше ми се, че отново съм попаднал във Външния свят. Понечих да попитам нещо, ала Сумико О’Хигинс ме изпревари.
— Твърде впечатляващо, особено осветлението — каза тя. — Как го правите?
— О, много е елементарно — небрежно отвърна директорката. — Извличаме веществото от различните светещи насекоми. Самият източник на светлина е по-сложен, но наподобяваме начина, по който действат насекомите. А енергията получаваме от падаща вода. Мила, кой ви е казал, че подобно явление е невъзможно на Лилит?
Нямаше какво да се отговори на такъв въпрос и аз вече разбирах, че отново ще трябва да променям представата си за този свят. В наложените от микробите правила наистина нямаше нищо, което да не позволява употребата на немалко класически източници на енергия. Обаче само шепа хора на цялата планета бяха способни да убедят дребните твари да поддържат устойчиви форми на водни колела и други подобни устройства.
Стаите ни се оказаха разкошни, с изящно резбовани мебели и голямо легло, на което се мъдреше най-сполучливото подобие на дюшек, което бях виждал досега на Лилит. Общите бани приличаха на онези в замъка — басейни с гореща вода, в която бълбукаха въздушни мехурчета. Не само почистваха, но и отморяваха. Накрая пак се почувствах предишния човек, олекна ми на душата, а Тай се забавляваше чудесно с първото си къпане в нещо различно от дъждовна локва или рекичка. Но добиваше все по-изтощен вид и се наложи да я отнеса на ръце в стаята. Все пак по едно време се разсъни достатъчно, за да не хареса прекалено мекото легло, поколеба се и реши да спи на пода. Щом се унесе, върнах я на приятно гладките чаршафи и се проснах до нея. И едва в този момент осъзнах колко жестоко ме бе изцедило напрежението през последните две седмици. Скоро заспах като пън.
Деветнадесета глава
Магьосниците от имението Моуб
Когато се свечери, тръгнахме да обикаляме из огромния Институт — както го наричаха тукашните хора. Тай не беше с нас. Умората й тежеше и нейното тяло явно продължаваше да се бори с хитрините на доктор Пон, затова я оставих да се наспи.