Според стандартите на Лилит всеки в този Институт живееше добре. Хората, които срещахме, изглеждаха умни, жизнени, извънредно възпитани и щастливи. Разгледахме лабораториите, където специалисти по различните растения и животни изследваха каквото можеха. Колкото и примитивни да бяха средствата им, те издаваха великолепна находчивост. Дървени микроскопи с доста добра оптика например! За мое учудване имаха и някои метални уреди, произведени сякаш в голям съвременен завод. Не сдържах любопитството си и домакините веднага ми напомниха, че Владетели като Крийгън също са способни да стабилизират чужда за Лилит материя. Пример за това беше и междупланетната совалка, която ме докара на планетата, а после ме пренесе в имението Зийс — твърде сложен апарат, в който е добре да си сигурен, щом се качваш.
И поднесената ни храна беше превъзходна, макар да не познах почти нищо освен дините. Казаха ми, че месото било от огромни опитомени насекоми. Специално отгледани растения и плодовете им се приготвяха тук по най-разнообразни начини, имаше и напитки, които макар да се различаваха от бирата и виното, достойно ги заместваха.
Все по-определено ми се струваше, че само тук, в Института, използват докрай възможностите, предлагани от Лилит. Уют, култура, смислена работа — всичко това беше достъпно. Сякаш не бе изначално орисано този свят да се превърне в свърталище на ужасите, не и ако властниците си служеха със силата разумно и мъдро…
Но защо, питах се, не постъпват така?
На следващата сутрин заведоха Тай в медицинския сектор, несравнимо по-внушителен по размери от дупката на Пон, макар и тук лекарите да прилагаха много от методите му за обичайните си прегледи. С момичето се занимаваше жена на име Телар, не много по-възрастна от Тай — поне не достатъчно, за да е опитна лечителка. Тя настани пациентката си на удобна твърда маса, опипа нервните възли по тялото, после докосна челото й за малко и затвори очи. След около половин минута кимна, отвори ги и се усмихна.
Тай не беше нито упоена, нито пък получи други указания, освен да лежи неподвижно. Имаше доста озадачен вид.
— Кога ще започнете? — попита тя неспокойно.
Телар се разсмя.
— Приключих. Това беше.
И двамата я зяпнахме.
— Това… беше? — повторих като ехо.
Тя кимна енергично.
— Бих искала да прегледам и вас набързо. Човек никога няма точна представа за здравето си.
— А, не, чувствам се чудесно — побързах да я уверя. — Нищо ми няма!
Измислих какви ли не извинения, за да отбягна прегледа, защото веднага си спомних — в мозъка ми се намираше нещо особено, органичен предавател, за който изобщо не бих се притеснявал на всеки друг свят… но тази лечителка сигурно щеше да го открие мигновено.
Да си призная, не бях се сещал за това чудо в главата си още от първите ми дни на Лилит. Дори не можех да си обясня защо тогава не се възползвах от случая, за да се отърва от него и отново да стана напълно свободен и независим човек. Вероятно след като дълго мислих за тебе, двойнико, там горе, като за мой враг, вече не напирах толкова да прекъсна последната пъпна връв с предишното си „аз“. Да махна предавателя, а заедно с това и теб, щеше да е окончателното, безвъзвратното отхвърляне на всичко от миналото ми, а още не бях готов. Още не. Ако информацията постъпваше направо в разузнаването, щеше да е друго, но първо я виждаше и чуваше ти, моят сиамски близнак. Рееше си се някъде из тази слънчева система и надничаше насам. Моят огледален образ.
Още не, казах си. Не е дошло времето.
Скоро започна и обучението ми. Местните светила прецениха, че и аз, и Тай трябва да бъдем подготвени колкото се може по-добре, но поотделно. Преподаваха само най-основните начала на цели групи новаци в служенето със силата, а аз вече бях посветен в това. Измъчваха ме и любопитство, и надежда докъде би могла да стигне Тай.
Когато научих, че тук процъфтява поредният култ, малко се обезсърчих. Но имаше само няколко вметнати забележки и редки молитви преди ядене, а местните наставници посвещаваха на храма си определени часове от деня, когато се занимаваха незнайно с какво. Не ни насилваха да приемем вярата им, дори не се опитваха да ни привлекат към нея незабелязано. Тази религия ме интересуваше не повече от глупостите на отец Бронц или Сумико О’Хигинс и се радвах, че не ми я натрапват.
Не срещах другите, с които дойдох в Моуб. След първите две седмици на обучението някой ми каза, че вещиците са се върнали в странното си село. Отец Бронц пък потънал в собствени изследвания, ровел се из внушителната библиотека от писани на ръка свитъци и понякога използвал лабораториите. Предположих, че се опитва да разкрие тайната на О’Хигинс, щом веднъж се бе убедил, че подобно нещо е възможно.