Лесно напредвах в овладяването на самата сила, но осъзнах колко бавно ще научавам останалото, защото и примерът с Тай ми показа твърде убедително, че дарбата не стига да правиш каквото си искаш. Нужни бяха планини от знания, за да си служиш правилно с нея, а трупането им щеше да отнеме години.
Но и дори само като се опирах на най-общите си представи, успявах да постигна много неща, при това някак нелепо лесно. Налагах нови форми, възпроизвеждах вече съществуващи (както първия път със стола) и всичко беше просто, докато боравех с неживата материя. О’Хигинс бе оприличила микроорганизмите на странен за нас органичен компютър и сравнението като че вършеше добра работа. Само че аз не виждах малките твари като множество миниатюрни компютърчета, а като съставни части от един-единствен, предварително програмиран организъм.
— Мисли за тях — посъветва ме един от наставниците ми — като за клетки от тялото на Майка Лилит. Всички твои съдържат спиралите на ДНК, в които е закодирана генетичната ти основа. Част от този сложен код нарежда на отделната клетка как да реагира, как да расте и да взаимодейства с цялото. Уордъновите клетки — ние ги наричаме така — са подобни на тия в твоето тяло. В тях е заложена предварително една невероятно сложна картина каква трябва да бъде тази планета и всяка знае мястото и ролята си. Ние обаче ги подтикваме към леки мутации. Преди всичко подаваме им неправилна информация и ги подлъгваме да вършат каквото ние искаме. Подобни действия са крайно ограничени, сравнени с мащаба на цялата Лилит, а и успяваме да насочим волята си към твърде дребни промени, затова все нещо постигаме. Разбира се, не можем да си позволим по-голям размах, но на локално ниво правим каквото е по силите ни.
Огледах заобикалящия ме отвсякъде разкош на Института.
— На локално ниво… естествено!
Наставникът кимна, без да се смути.
— Помисли каква е масата на планетата. Опитай се да пресметнеш броя на молекулите й. Във всяка има цяла колония микроорганизми. Е, според теб това тук не е ли само едно незначително отклонение, дребен доброкачествен тумор?
Сега вече май схванах смисъла на сравнението.
Упорството в упражненията ми помагаше да насочвам все по-лесно силата си. Стана ми малко неприятно, когато научих, че широко използваният тук плат, подобен на коприна, е направен от лепкавите слюнки на един вид червеи. Скоро обаче се отърсих и от този предразсъдък, за да се погрижа за облеклото си, което винаги можех да разнообразя по свой вкус. Не се оказа трудно и да пробивам дупки в скала — просто убеждавах дребосъците в тези молекули да ги оставят да се разпаднат. За жалост тук също ми пречеше липсата на умения и знания; накрая се убедих, че от Кал Тремон няма да излезе нито архитект, нито инженер. Онова, което причиних на Кронлон, в Института се смяташе за злоупотреба със силата, защото се свеждаше до претоварване на микроорганизмите с енергия. И тогава те се самоизгаряха по необясним за мен начин.
Уроците по прилагане на силата наблягаха на самозащитата, но все пак си изясних измъчващата ме досега загадка. Да познаваш слабите места в нервната система на противника беше също толкова важно в психическата схватка чрез микробите, както и в елементарните бойни изкуства като джудо например. Важният трик бе да запазиш пълен контрол над собствените си дребосъци и в същото време да зашеметиш онези в тялото на врага. Извънредно неприятно занимание, изискващо не само волята ти да надделее над неговата, но и да проявиш необичайна способност да се занимаваш с няколко неща едновременно.
Научих всичко, което можех да натъпча в главата си, и се опиянявах от въодушевление, когато престанаха да ме поят с отварата, а дарбата ми въпреки това ставаше все по-мощна. Само че бях принуден да осъзная, че единствено продължителните опити и усилия ще ми помогнат да овладея тънкостите. При едно от ключовите изпитания ми донесоха две стоманени пръчки от Медуза и макар те също да съдържаха Уордънови клетки, бяха твърде чужди за Лилит, тъй че не успявах да се свържа с мъничетата.
Знаех, че местните микроби вече нападат металните пръчки, също като антитела, атакуващи вирус в кръвта — опитваха се да премахнат нежеланото присъствие.