Вече не можех да подражавам на обичайната, позната форма. Все някак обаче трябваше да измисля защита за стоманата, да наложа свое послание до дребосъците, за да не превърнат метала в прах. Провалях се отчайващо, отново и отново. Струваше ми се, че няма за какво да се хвана. Не успявах да променя програмата, за да опазя чуждото вещество, а и дори за мен то имаше мрачен, мъртвешки вид в сравнение с Уордъновите клетки, излъчващи живот наоколо.
След два дни пръчките се разпаднаха.
Обезсърчих се и реших, че съм пълен некадърник. Налегна ме ужасно униние — макар да бях напреднал, липсваха ми сили да направя последната крачка към върха в този свят. Ако не можех да намеря решение на подобен проблем, нямаше да бъда равен дори на херцозите, какво оставаше да се меря със самия Марек Крийгън!
Тай се опитваше да ме утеши. Но животът в Института явно надхвърляше и най-смелите й мечти и затова тя съвсем не гореше от амбиции като мен. Обучението й помогна донякъде. Както твърдяха и Сумико О’Хигинс, и доктор Пон, силата беше у всеки, дори да спеше непробудно. Но макар да научи много, Тай достигна равнището само на надзирател. Боравеше обаче с енергията по-точно и резултатно от всеки надзирател, когото бях срещал досега. На наставниците оставаше само да й подскажат още един похват, като че взет направо от арсенала на вещиците — ако изпиташе силни чувства към някого или нещо, мощта й нарастваше многократно; ала за да овладее способностите си, трябваше да си помогне с отварата. Все пак дори и тогава успяваше да влияе само разрушително.
Отначало това доста ме разтревожи, защото моето момиче се поддаваше лесно на чувствата си и се питах какво ли може да стане, когато се любим. Понякога наистина имахме малки затруднения, но нищо по-сериозно, защото тя дори подсъзнателно не би насочила унищожителните си способности срещу мен. А наложеше ли се да се посдърпаме, вече бях достатъчно опитен, за да се опазя. Случваше се обаче Тай да се разлудува неволно и тогава земята под нас буквално се тресеше.
Вече беше способна, с малко помощ от моя страна, да си създава свои собствени дрехи — особено важно умение за човек, израснал в света на пешките от именията, където покритото тяло означаваше по-висок статус. И разбираше достатъчно добре силата на Уордъновите клетки, за да вникне в затрудненията ми, да съчувства на моето ядно отчаяние. Всъщност точно Тай отчасти налучка решението.
— Виж сега — каза ми един ден тя, — лошото е, че тези клетки в прашинките и въздуха се втурват да ядат онова… метала, де. Нали така?
Кимнах намусено.
— А аз не мога да ги спра, защото в него няма нищо, на което да говоря, тоест да контролирам.
— Ами защо не поприказваш с тия, дето нападат? Защо не ги убедиш да престанат?
Тъкмо да й обясня колко нелепа е нейната идея и внезапно осъзнах, че тук няма нищо нелогично. Едва ли щеше да стане точно както Тай си го представяше, но в миг почувствах, че съм напипал ключа за затворената врата. Просто до болка, и все пак не се бях сетил!
Да поприказвам с нападащите клетки… Естествено. Но атаката беше непрестанна, от всички страни. Значи за да опазя нещо с размерите на пирон, трябваше да посветя цялото си време на тая задача. А ако металът е покрит с присъщо за Лилит вещество и микроорганизмите в него бъдат убедени да кротуват… Вярно, това също не беше лесна задача. По-точно, самият процес представляваше влудяваща главоблъсканица и все пак така имах някаква възможност. Разбира се, опиташ ли се да приложиш подобно хрумване към една наистина сложна машина, сам се потапяш в кошмар; имах нужда да помисля упорито и да се упражнявам още по-усърдно.
Накрая и хората от Института, и аз останахме доволни. Малцина успяваха да постигнат каквато и да било стабилизация на метал и отново се уверих, че Конфедерацията добре си е свършила работата, като е избрала мен. Вече знаех, че са пуснали пълното досие на Марек Крийгън през компютрите си и са ме посочили по този единствен, но напълно задоволителен признак. Моят живот, професия, убеждения, всичко, каквото още се сетите, бяха сходни с неговите. Значи за бившите си началници съм бил най-подходящият да проявя потенциалната сила на един Владетел.
Да, но тук научих, че не съм единственият, когото силата изравняваше с Крийгън. Сигурно бяха четиридесет или петдесет на цялата планета. Сегашният Владетел не само бе най-могъщият човек на Лилит, а имаше волята и способността да управлява и хитростта да оцелее. Естествено това представляваше разковничето — не толкова дарбата, колкото уменията. Една от моите наставнички ме постави лице в лице с проблема.