— Е, вече си в кръга на избраниците. Какво ще правиш със силата си?
Уместен въпрос. Да, притежавах силата, дори в излишък. Не бях принуден да се страхувам от тази планета и дребнавите й властници, а имах и за какво да живея — Тай и надеждите ми за добро бъдеще.
Само че за какво ни биваше? Любимата ми бе обучена да се грижи за малки деца и аз имах твърдото намерение да й помогна да усъвършенства уменията си, докато отглежда нашите. Но какво можех да правя аз? На какво ме бяха научили? Да убивам безпогрешно. Да разгадавам хитроумни престъпления, извършени с помощта на най-съвременна техника… обаче на тази планета и дума не можеше да става за модерни технологии. Май имах квалификация единствено за работата на хора като Артур, но не ме радваше перспективата да се впускам в сражения, за да забавлявам господарите си. Ако имаше кого и какво да защитавам, тогава да. Иначе щях да бъда просто отдушник на нечия склонност към неоправдано насилие…
Размишлявах над същия проблем, с който се бе сблъскал Марек Крийгън в този етап от живота си на Лилит, и не ми оставаше друго, освен да стигна до същите заключения. Изглежда си приличахме повече, отколкото си представях, а и съдбите ни май бяха преплетени. Имаше ли той нещо, което да ми липсва? Да, разбира се. Опит. Пробивал си е път нагоре. Аз бях на равнището на магистър, но… магистър по нищо. В административен план следваше крачката към положението на рицар. После на херцог. И накрая, ако се уча от преживяното — на Владетел.
За първи път разбрах една скрита за мен страна от личността на Марек Крийгън. Подозирах, че е дошъл на Лилит, горейки от желание да я завладее и управлява. Станал е Владетел, един от четиримата господари на Диаманта, защото не е имал какво друго да прави. Абсурдно, но такава беше истината. Думите на Кронлон пак отекнаха в паметта ми. Никой от нас нямаше избор.
Дванадесет седмици след пристигането ни в Моуб започвах да долавям, че няма на какво повече да ме научат тук. Трябваше сам да избера как да продължа, а призванието ми не беше да остана при учените. Досега бях открил много неща за себе си, но почти нищо, свързано със задачата ми на тази планета. Не напипах и най-оскъдното фактче за пришълците, дори не си представях кой знае колко по-ясно как би трябвало да изглежда Марек Крийгън. За да напредна, трябваше да се стремя към рицарския ранг, а за да се справя, имах нужда от армия и няколко съветници, по-запознати от мен с тънкостите на йерархията.
Наложи ми се за пореден път да потърся помощта на отец Бронц.
Изглеждаше бодър и поне привидно ми се зарадва. Стиснахме си ръцете, после се прегърнахме като добри приятели. Веднага се досетих, че макар да не ме бе търсил през това време, грижливо се е осведомявал как напредвам.
— Гледай ти — вече си магистър, а имаш заложби и за Владетел! — засмя се свещеникът. — Споменавал ли съм ти, че се надявам да не ме забравиш, когато хванеш юздите на тази планета в ръцете си?
Отвърнах му със смях.
— Много време има дотогава. Марек Крийгън е стар човек, може и да не е сред живите, когато се почувствам достатъчно уверен да го предизвикам. Но ако искам да направя първата крачка, ще имам нужда от помощ.
— Значи ще опиташ да станеш рицар — изрече той делово. — Досетих се. Ала за тебе обичайните пътища са затворени. Не можеш да се хванеш на работа като магистър при някой от рицарите и да изчакваш удобен случай. Никой няма да те вземе.
— Това ми е ясно — уверих свещеника. — Остава ми да успея с един удар. Ще победя войските, после ще смачкам и самия рицар.
— Добре звучи — присмехулно кимна Бронц. — А как ще събереш своя армия, за да стигнеш до парадния вход?
— Помислих и по този въпрос. Изглежда има само един начин и ви моля да ми помогнете. Преди доста седмици двамата видяхме как сравнително малка и невъоръжена група отблъсна подбрана войска. Ако всички вещици се съберат накуп, ще смажат цяла армия.
— Може би — не много уверено отвърна отецът, — но Сумико няма да се съгласи. Да стовари цялата си мощ върху имение, за да го завладее един мъж? Нали вече познаваш кралицата…
— Да, познавам я. Изучавах я внимателно. Мисля, че я сърбят ръцете да си поиграе на война. Изглежда точно затова дойде тук — да усъвършенства похватите си. Според мен с удоволствие ще се възползва от такъв повод.
— Би могла, но не и за подобна цел. За забавление или за да докаже правотата на теориите си — да! Но не заради тебе, Кал, момчето ми. Не и заради тебе.