Джейсън се ухили.
— Всичко това е вярно, Морган, но мисля, че забравяш един много важен човек.
— Кого? — смръщи чело Морган.
— „Пиещия кръв“! Той има достъп до лагера на Уилкинсън. Ще разпознае картата, а и няма скривалище, което да не може да открие!
— Кой е „Пиещият кръв“? — попита изненадано Брет.
— Той е чероки — отговори с усмивка Джейсън, мой кръвен брат. Ние сме много близки, освен това сме на едно мнение, що се отнася до войната с Испания. Има и нещо още по-важно: никак не му се нрави мисълта, че някой иска да ограби съкровището на ацтеките. Той твърди, че онова място е прокълнато и скъпоценностите не бива да се пипат. — Джейсън се усмихна. — „Пиещият кръв“ е точно човекът, който ни трябва. Кой ще обърне внимание на някакъв индианец? Той е истински майстор в прикриването на следи. Никой няма да го забележи. Сигурен съм, че е единственият, който може да намери картата.
Мъжете се споразумяха Джейсън да изпрати колкото се може по-бързо индианеца в лагера на Уилкинсън, излязоха от трапезарията и се присъединиха към дамите в предния салон. Решението да отнемат картата от Уилкинсън с помощта на „Пиещия кръв“ смъкна тежък товар от душата на Брет. За първи път, след като бе получил вестта, че испанците са пресекли река Сабин, можа истински да се усмихне. Дано само индианецът беше наистина толкова добър, колкото твърдеше Джейсън…
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Сабрина и Брет се завърнаха от посещението си в шато „Сен Андре“ едва в средата на август. Постепенно Сабрина се почувства във „Фокс Леър“ като у дома си, а като си припомняше всички тъжни събития в ранчото на дел Торес, предпочиташе да си остане завинаги тук. Животът й в тази плантация беше щастлив, Брет беше винаги до нея, а блатистите ръкави на реката с обраслите си с тръстика брегове, с кипарисите и палмите имаха свой собствен чар. Тя беше щастлива, това беше домът на съпруга й, тук щеше да се роди детето й.
Изненадващата мисъл, че може би е забременяла, се превърна в увереност. Външно не се забелязваше нищо, но тя навлезе във втория месец.
Още не беше казала на Брет за чудесното си откритие. Щом понечеше да го стори, я обхващаше някакъв странен свян. Какво ли щеше да си помисли? Дали ще се зарадва? А може и да се ядоса? Или ще остане безразличен? Тя въздъхна. Независимо че бяха женени почти два месеца, между тях все още се издигаха прегради.
Въпреки цялата им интимност, Брет все още си оставаше чужд за нея. Беше пламенен любовник и въпреки че имаха отделни спални, от женитбата насам прекарваше поне част от нощта в леглото й. През деня почти винаги отсъстваше от къщи. Често тръгваше още на разсъмване и поемаше на кон към полетата със захарта тръстика, за да наглежда работниците. Някои дни го виждаше едва когато късно през нощта идваше в леглото й. Но имаше и дни, през които й посвещаваше цялото си време. Гордо я развеждаше из полята със захарна тръстика, показваше й рафинерията, градините, пристана, изграден по негово нареждане. Сабрина се наслаждаваше на близостта му, но въпреки това чувстваше, че той крие нещо, че тя няма достатъчно участие в живота му. Понякога я гледаше толкова странно. Как копнееше за протегне ръка, да го докосне и да попита:
— Какво има? Защо ме гледаш така?
Но се страхуваше да го направи, страхуваше, че той би могъл да разкъса връзката между тях.
Тя също имаше своите тайни и Брет я следеше с напрежение.
Междувременно беше осъзнала, че Карлос е оплел и двамата в мрежата си от лъжи, ала въпреки това продължаваше да се съмнява. С огорчение признаваше пред себе си, че е трябвало още преди години да попита Брет за връзката му е Констанца. Защо не му даде шанс да се защити, вместо сляпо да се довери на Карлос? Не, тя просто се уплаши от заслужените упреци, че толкова лесно се е оставила да й повлияят.
И още нещо й тежеше: Брет никога не споменаваше думата любов. Не криеше, че я желае физически, но така й не й каза: „Обичам те!“
Тази сутрин по време на закуската беше много мълчалива и Брет я погледна въпросително.
— Нещо не е наред ли?
Тя се поколеба, питайки се как ли ще реагира, ако кажеше просто:
— Искам да ми разкажеш за Констанца. Искам да знам наистина ли си я обичал и действително ли си изоставил детето си.
Но не се реши и плахо попита:
— Какво ще стане сега с ранчото дел Торес? Ние ще живеем тук, нали?
— Какво предлагаш? — попита предпазливо Брет. — Знам, че „Фокс Леър“ не е и наполовина толкова луксозна, но възнамерявам скоро да построя нова, много по-голяма къща. — Той не я изпускаше от очи. — Би ли предпочела да живеем в твоето ранчо?