— Взех я преди осем дни.
Брет се вторачи с отворена уста в мястото, където преди секунда стоеше индианецът. Преди осем дни — един ден преди Уилкинсън да подпише Договора за неутрална територия. После се разсмя и погледна парчето хартия в ръката си. Дали той и приятелите му не бяха повлияли на хода на историята? Дали това парче хартия не беше предотвратило една война с Испания? Не знаеше и надали някой някога щеше да научи, но му допадаше мисълта, че Уилкинсън е променил плановете си именно поради тази причина.
Седна на ръба на леглото и придърпа газената лампа. Тази карта вече отне няколко човешки живота, затова трябваше да изчезне. Нави я на руло, подържа я над пламъка и след няколко минути във въздуха се носеха само няколко почернели парченца пепел. Картата на Нолън вече не съществуваше. Съкровището на ацтеките беше запазено и той можеше само да се надява, че няма да бъде открито от някой друг авантюрист.
Следващите дни Брет прекара в уреждане на сделките си и в купуване на подаръци за Сабрина. Посети известните „Ескобар и синове“, стара и почтена фирма в Ню Орлиънс. Имаха работилница, която произвеждаше необикновено красиви бижута, и се бяха специализирали в изкупуването на частни колекции. Брет откри няколко накита, които бяха наистина уникални, и в пристъп на щедрост ги купи всичките.
Срещата с Джейсън беше кратка, но потвърди съмненията му, че изчезването на картата е било от решаващо значение за действията на Уилкинсън. Двамата мъже седяха на чаша бренди в библиотеката на Брет и Джейсън разказваше:
— Тъкмо идвам от генерал Клеърбърн. Получил писмо от Уилкинсън, което много го разтревожило. В него се казвало, че генералът бил в опасност, американското правителство също. Освен това навсякъде имало шпиони, а президентът щял в срок от шест дни да научи за едно съзаклятие, в което били забъркани хиляди.
Брет се засмя, но веднага стана сериозен.
— Както изглежда, Уилкинсън е решил да предаде Бур. Какво друго би имал предвид?
Джейсън вдигна рамене.
— Вероятно си прав, но трябва да изчакаме. Следващите седмици обещават да бъдат много интересни.
Брет нямаше търпение да се прибере в къщи и още преди разсъмване потегли за „Фокс Леър“. По обед на следващия ден Сабрина изтича сияеща насреща му.
— Толкова ми липсваше! Досега не вярвах, че една седмица може да бъде толкова дълга!
Брет беше безкрайно трогнат и здраво и прегърна. Все пак изпитва нещо към мен, щом ме посрещна така — помисли щастливо.
Късно следобед, когато седяха в салона, той й поднесе накитите.
— Досега нищо не съм ти подарил — обясни й смутено.
Сабрина бе възхитена от диамантеното колие и обиците към него. Бяха достойни за кралица.
— О, прекрасни са! — прошепна възхитено тя. Сияеща отвори последното пакетче, ала като видя бижуто, усмивката замръзна на лицето й и то пребеля като платно. Страхливо погледна към Брет и пошушна: — откъде имаш това? В града ли го купи?
Брет стоеше до камината, но като видя колко е уплашена, веднага отиде при нея.
— Купих го от най-добрия бижутер на Ню Орлиънс. Защо? Нещо не е наред ли?
Сабрина отново втренчи поглед в кутийката. Тя съдържаше чудно красива, необикновена брошка. Ревящ лъв, изкусно изработен от злато, очите от парченца смарагди, зъбите — от лъскава слонова кост. Сабрина познаваше тази брошка, толкова често я беше разглеждала като дете — тя беше собственост на сеньора Галавиз от Накодочес, открадната преди шест години след празненството по случай рождения й ден!
— Спомняш ли си още за бандитите, които вилнееха из нашия район? Ти също беше там, когато след празненството за рождения ми ден ограбиха гостите ни — започна тихо тя.
Брет кимна.
— Ние ги избихме, но плячката не беше намерена.
— Тази брошка е част от откраднатото.
Брет смаяно я погледна.
— Сигурна ли си, Сабрина? Може да има два такива накита.
— Не вярвам. Твърде голяма случайност е да съществуват две толкова необикновени бижута! Същата е, познавам я!
— Тогава има само две възможности: или не сме убили всички бандити, или някой е намерил скривалището им и продава скъпоценностите. — Той взе брошката и внимателно я разгледа. — В края на месеца трябва да замина отново за Ню Орлиънс. Ще ида при Хосе Ескобар и ще поговоря с него. Той ще ми каже откъде се е сдобил с брошката.
Двамата побързаха да сменят темата, но всеки тайно се питаше дали няма връзка между продадената брошка и убиеца на Алехандро. Може би бандитът, който бе останал жив, беше същият, убил и ограбил бащата на Сабрина?
Младата жена лежеше будна в прегръдките на любимия си и трепереше от желание за мъст. Ако откриеха убиеца на баща й, това може би щеше да смекчи болката от смъртта му, която все още не беше заглъхнала. Детето се размърда и тя се усмихна болезнено. Колко възхитен щеше да бъде баща й! Бе се омъжила за избрания от него мъж, а сега щеше да го дари с първо внуче. В очите й се появиха сълзи, търкулнаха се по бузите й и закапаха по голото рамо на Брет.