— Как мина пътуването? Трудно ли намери плантацията?
Карлос отговори обидено:
— Описанието ти беше достатъчно, но страноприемницата, която ми предложи, не предразполагаше към почивка. А през целия следобед и вечерта трябваше да се крия по ъглите като крадец!
Бременността й напълно го бе извадила от равновесие. Той искаше Сабрина, но нямаше намерение да овеси на врата си копелето на Брет Дейнджърмънд!
— Видя ли те някой? — попита тя. Карлос вдигна рамене.
— Не. Впрочем няколко минути преди сигнала ти чух закъснял конник по шосето, но който и да с бил, вече трябва да е отминал.
Ала Карлос се лъжеше. Ездачът беше Брет. Като видя, че светлините в къщата са угаснали, той дръпна юздите на мокрия от пот Файърсторм. Уморено се запита дали наистина трябваше да се поддаде дотам на съмненията си.
Сигналът от къщата няколко минути по-късно му даде отговора. Почти безучастно проследи с поглед тъмната фигура, която излезе от сянката на дърветата и се промъкна към къщата. Беше като замаян. Вече нямаше съмнение: Сабрина беше написала писмото И Карлос току-що се бе промъкнал в собствения му дом.
Брет беше на края на силите си. От седемнадесет часа непрекъснато беше на седлото. Понякога изпитваше страх, че ще преумори Файърсторм, но едрият жребец не го беше изоставил — за разлика от жена му.
Бе готов да обърне коня и да препусне без цел, но нещо го задържа. Онова, което желаеше най-много на този свят, се намираше в тази къща. Сабрина! Трябваше да види със собствените си очи потвърждението на съмненията си. Слезе от коня и уморено се повлече към къщата. Отвори безшумно входната врата и се вмъкна във фоайето. Гласът на Сабрина се чуваше ясно и отчетливо.
Срещата между двамата очевидно вървеше зле. Пропиляха доста минути в безсмислени приказки и сега седяха почти като чужди един срещу друг. Сабрина с ужас наблюдаваше как алчните черни очи на Карлос шареха из стаята и едва днес забеляза каква жестока линия беше изписана около устата му. Винаги ли е бил такъв или тя за първи път го виждаше без маска?
Слушаше нетърпеливо бъбренето му и все по-силно ставаше желанието й да приключи тази противна среща.
Карлос седеше на коженото кресло пред камината, Сабрина беше застанала на известно разстояние от него. Очите на мъжа се опитваха да проникнат зад безизразното й лице. Гореше от нетърпение да узнае какво я бе накарало да му пише и въпреки бременността й не възнамеряваше да погребва първоначалните си планове.
— Знаеш ли, че мама замина през септември за Мексико Сити? Ще живее при леля Изабел.
— О! — Сабрина не знаеше какво да отговори и каза първото, което й дойде на ум: — Надявам се да е добре там. А ти защо остана в Ню Орлиънс? Не трябваше ли да се върнеш в Накодочес?
— Защо? — отвърна огорчено той. — Ти си тук! Единствената жена, която някога съм обичал…
Карлос започваше да й дотяга.
— Престани най-после с тези глупости! Ти не ме обичаш, никога не си ме обичал. Използваш мнимата си любов към мен като извинение, когато те заловят в някоя долна постъпка. Както някога, когато едва не ме изнасили в павилиона, преди да се появи Брет. Бях достатъчно глупава да повярвам във внушенията ти, че си разправил на Брет куп лъжи само от любов към мен. — Очите й искряха от презрение, когато попита: — Е, що за лъжи му наговори?
Карлос скочи.
— Нямам представа за какво говориш! — Това не можеше да бъде вярно! Не и сега, когато беше толкова обнадежден, толкова сигурен.
— Напротив, имаш! — отговори Сабрина. — През онова лято в Накодочес си твърдял пред Брет, че гоня само богатството му. Вярно ли е? — Изсмя се подигравателно. — А на мен каза, че той бил ловец на зестри!
Карлос загуби ума и дума. Приведе глава и се опита да смекчи сърцето й с жално хленчене.
— Но аз правех всичко заради теб! Не разбираш ли, исках само да те спася от него! Толкова те обичам! Не исках той да ти причини болка…
В устата й загорча. Наистина ли я смяташе за толкова глупава? Примирено промълви:
— Престани най-сетне с вечните си лъжи. Отдавна престанах да ти вярвам. Писах ти, защото трябва да узная истината, а ме е срам да призная на мъжа си колко малко съм му се доверявала. Вярвах ти като някоя малка глупачка и допуснах да ме измамиш Имах доверие в братовчед си. Как можа да ме предадеш, Карлос?
Мъжът онемя. Тази змия го отблъскваше през всичките тези години, омъжи се за някакъв си грип го, носеше под сърцето си детето му и имаше наглостта да го ругае. Как смееше!
Думите изригваха като вулкан от устата на Сабрина.
— Искам да ми обясниш точно какво стана с момичето в Ню Орлиънс. Ти твърдеше, че Брет го е нападнал с нож. И преди всичко държа да узная истината за Констанца. Дали наистина е била бременна, дали той действително е отказал да се ожени за нея, защото е гонел богатството ми. И, по дяволите, този път ще ми кажеш истината!