Тази вечер не можеше да се отърве от мисълта, че ако умре, Сабрина ще остане без необходимата мъжка закрила. Естествено Франсиска или по-малката му сестра Изабел, омъжена в Мексико Сити, веднага щяха да я вземат под крилото си, но мисълта, че двете му сестри и съпрузите им ще се разпореждат с живота на неговата темпераментна, своенравна дъщеря, не беше особено приятна. Затова пък София и Хю Дейнджърмънд…
Алехандро нямаше вид на човек, навършил шестдесет и две, стойката му беше все така горда и изправена както преди тридесет години. За испанец беше необичайно висок — над метър и осемдесет, и беше предал това в наследство на дъщеря си. Сабрина беше само седем сантиметра по-ниска от него. В червената му коса нямаше и следа от сребро, живо блестяха златисто-кехлибарените му очи. Беше в цветущо здраве, но един ден, може би не чак толкова далечен, Сабрина щеше да остане сама. И единственият начин да й осигури необходимата закрила, бе да я омъжи. Ала инстинктивно усещаше, че Карлос де Ла Вега не ще може да завладее сърцето й, нито пък ще я дари с любовта, от която се нуждаеше. Но как да обясни това на Франсиска?
Франсиска де Ла Вега бе точно десет месеца по-стара от брат си, обстоятелство, което непрекъснато му изтъкваше. Тя никога не бе давала воля на чувствата си и следвайки дълга, се бе омъжила за човека, избран от баща й, въпреки че не обичаше Луис де ла Вега. Последва мъжа си от Мексико Сити в Накодочес, макар да ненавиждаше този нецивилизован пограничен край на испанската империя. Ръководеше домакинството и му роди четири деца — защото така изпълняваше дълга си. Следователно Сабрина не можеше да живее другояче. Братът и сестрата не само имаха различна жизнена философия, а и чисто физически бяха коренно противоположни. Франсиска беше въплъщение на аристократична испанска матрона — обгърната в пъстра коприна, окичена с бижута, пухкава и не особено висока, е лъскава черна коса и красиви тъмни очи. Годините не й личаха и лицето й все още беше красиво. За съжаление тя, както и Изабел, не притежаваше капчица от чувството за хумор или жизнелюбието на брат си. Никоя от двете сестри не би разбрала мотивите, поради които Алехандро не даваше съгласие за една толкова изгодна женитба.
При тази мисъл мъжът въздъхна примирено. Франсиска постепенно загуби търпение и засегнато попита:
— Няма ли какво да кажеш? — Алехандро сви рамене и тя продължи: — Не те разбирам, братко! Нима може да има възражения против подобна връзка?
— Не — отговори колебливо Алехандро. — Аз нямам възражения… стига Сабрина да го пожелае.
Естествено Франсиска не прояви разбиране.
— Не бях съгласна с теб, когато каза да отложим годежа, докато Сабрина порасне достатъчно; когато заяви, че работата не била спешна, премълчах. Но сега…
Алехандро иронично вдигна вежди и промърмори:
— Кога ли пък си мълчала… — Преди тя да успее да отговори, продължи: — Употреби думата „спешно“. Нима сега е спешно? Доколкото си спомням, се разсърди, че отказах да говоря за женитба, преди Сабрина да прекара шест месеца при Изабел. Май те беше страх, че в Мексико Сити може да се намери някой млад кабалеро, който да й хареса повече от сина ти! Може би Доминго, най-големия син на Изабел?
Пищната гръд на Франсиска се изду от негодувание.
— За нея няма по-добър от Карлос!
Алехандро започваше да се наслаждава на спора, затова продължи с престорена кротост:
— Ах, извинявай, ти естествено напълно си права, като казваш това. Но я ми кажи — защо именно днес трябва да вземем решение? Нима нещо се е променило? — Не можа да се въздържи и добави: — Или си получила писмо от Изабел, възвестяващо идването на Доминго?
Побесняла от яд, Франсиска го изгледа с опасно святкащи очи и надменно се отдалечи.
През цялата вечер разговорът със сестра му не излезе от главата на Алехандро. Когато всички гости си отидоха и двамата със Сабрина седнаха да пият по чашка за лека нощ в една малка стая в дъното на централното крило, уж между другото спомена:
— Направи ми впечатление, че танцува много често с Карлос. Да не би романсът да е в ход?
Сабрина, настанена удобно и съвсем не по дамски в огромното кожено кресло, смаяно изгледа баща си.
— Романс? — попита учудено тя. — С Карлос?
Като си представи как щеше да реагира Франсиска на учудването на Сабрина, Алехандро се ухили и каза:
— Ами да, Карлос. Харесва ли ти?
— Разбира се, че харесвам братовчед си. Нали сме отраснали заедно!
— Мислила ли си, че би могла да се омъжиш за него?