Изведнъж всичко му стана безразлично. Независимо дали трябваше да умре или не, той не можа ни да гледа бездейно как жена му, единствената му любов, и нероденото им дете загинат в пламъците. Нададе гневен вик и се нахвърли върху Карлос.
Испанецът беше запленен от пожара и нападението на Брет го свари неподготвен. Направи отчаян опит да се освободи от желязната хватка. Двамата паднаха на земята, вкопчени един в друг, и се претърколиха в калта. Пистолетът се оказа между тях и Карлос отчаяно се опита да го насочи в тялото на врага си. Ала безграничният гняв придаде на Брет нечовешка сила. Бавно, но неотклонно пистолетът напредваше към сърцето на Карлос. Пръстите на Брет стегнаха спусъка като в железен обръч, куршумът изхвърча от дулото и тялото на Карлос се разтресе.
Брет го пусна да падне, без дори да погледне колко тежко беше ранен. Претърколи се на една страна, скочи на крака и хукна като луд към къщата, още преди ехото от изстрела да е заглъхнало. Сърцето му едва не спря, защото пред очите му се разкри страшна картина. Цялата предна фасада на къщата гореше, пламъците жадно се протягаха към покрива.
Заревото на пожара събуди прислугата. Мъжете хукнаха да гасят огъня и в общото объркване никой не забеляза двамата вкопчени в смъртна схватка мъже. Но всички чуха изстрела и Оли се втурна към тях като луд.
— Какво стана? Къде е госпожата?
Без да откъсва очи от горящата къща, Брет рязко заповяда:
— Донеси ми одеяло и изсипи кофа вода върху него! Побързай, човече!
Само след секунди той вече тичаше презглава към входната врата, наметнат е мокрото одеяло. Пое дълбоко въздух и се мушна под свода, откъдето само преди минути бе излязъл е Карлос. Посрещна го гореща вълна, отхвърли го назад, но Брет упорито продължи пътя си. На всяка цена трябваше да стигне до Сабрина. Гъстият дим спираше дъха му, ала успя да влезе в салона. Наведе се над безжизненото тяло, вдигна го на ръце, молейки се безмълвно пушекът и огънят да не са я убили. След миг усети дъха й на бузата си и изстена от щастие. Притисна я до себе си и се запрепъва обратно към вратата. Дори не забеляза, че зад него се сгромоляса огромна пламтяща греда — точно върху мястото, където миг преди това лежеше Сабрина. Всяка фибра на тялото му виеше от изтощение и в продължение на един ужасен миг се уплаши, че няма да успее да я пренесе. Извървя е мъка последните крачки и излезе в нощта, притискайки в обятията си изпадналата в безсъзнание Сабрина. Навън, в свежия въздух, който ги обгърна като благословен балсам.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Наближаваше краят на май. Времето беше приятно и спокойно, небето — ясносиньо и не се виждаше облаче по него. Сабрина замечтано наблюдаваше мъжете, които пълзяха по скелето, обгръщащо стените на новата господарска къща. Тя се бе излегнала на известно разстояние от строежа върху пухкава жълта покривка и се наслаждаваше на сянката, хвърляна от огромния стар дъб. Обувките й се търкаляха в тревата. Изпитваше щастие, че е жива, отново е във „Фокс Леър“ и наблюдава издигането на новия си дом.
В онази страшна декемврийска нощ старата къща изгоря до основи, ала Сабрина дни наред не узна за пожара. Дори не подозираше за смъртта на Карлос, за отчаяното препускане на Брет с кабриолета до Ню Орлиънс, за страха му през дните, докато бе в безсъзнание. Дойде на себе си три дни след нещастието. Отначало се чувстваше безсилна и объркана, ала постепенно оздравя.
Прекара цялата зима в къщата в Ню Орлиънс, кроейки планове за новия дом, който щяха да построят. Въздухът около нея бе пропит от любов и в дългите зимни нощи, докато лежаха прегърнати, разговаряха за миналото и се отдаваха на всички онези сладки неща, които правят влюбените.
„Регентството на терора“ завърши позорно за Уилкинсън, тъй като очакваната банда убийци на Аарон Бур така и не се появи. Бедният Бур, каквито и да бяха намеренията му, беше арестуван на 19 февруари 1807 година. Обвиниха го в държавна измяна. Процесът трябваше да се състои през лятото.
Ала тези събития нямаха никакво значение за Брет и Сабрина. В техния живот имаше много други прекрасни неща. А когато в края на март най-после се роди детето им, младата жена разбра какво значи истинското щастие.
Обърна глава към тръстиковата люлка, в която спеше рожбата й. Наведе се и надникна вътре. Алехандро Дейнджърмънд. Какво хубаво дете е той, помисли си тя, изпълнена с майчина гордост, и погали нежната му розова бузка. Бебето беше едва на два месеца и спеше дълбоко и здраво. Необикновено дългите мигли лежаха като тъмни ветрила под затворените клепачи, малката съвършена уста леко потръпваше.