Сабрина въздъхна от щастие и се облегна на дървото. Имам всичко, за което си мечтаех, каза си тя и се загледа в Брет, който следеше строежа на новия „Фокс Леър“. Изправен под скелето, той изглеждаше висок и силен. Бялата риза подчертаваше широките му рамене и тясната талия, а под черните бричове изпъкваха дългите мускулести крака. Лек бриз разроши гъстата му черна коса и той ядосано отмахна един кичур от челото.
Строежът на къщата напредваше с необикновена бързина, защото Брет беше решил да се нанесат до края на лятото. В момента гостуваха на един съсед плантатор, който живееше няколко мили по надолу по течението на реката. Освен това имаха и къщата в Ню Орлиънс, и хасиендата в Накодочес. Известно време размишляваха дали да не поживеят там, но все отхвърляха идеята. Искаха да започнат отново и никоя от двете къщи не биваше да им напомня за миналото.
Сабрина с мъка си припомни загубата на най-скъпия си спомен — годежната гривна на баща си. Седмици след пожара Брет я намери стопена от горещината сред развалините на изгорялата къща. Сабрина плака горчиво, когато взе в ръка бучката. Погледна Брет е мокри очи и каза:
— Това беше най-ценното му притежание.
Брет я прегърна нежно и я утеши, както само той умееше. После скри разтопената гривна, за да не й напомня за онази трагична нощ.
Сякаш усетил погледа й, мъжът й се обърна и я погледна. Сабрина му помаха и той изтича към нея. Изтегна се на покривката и сложи глава на скута й. Тя го гледаше с нежна усмивка, с преливащо от любов сърце. Лека сянка помрачи лицето й, защото се запита как допусна помежду им да възникнат съмнения и недоверие.
Брет я забеляза и попита загрижено:
— Какво има? Защо се натъжи?
— Мислех си само колко глупаво постъпихме и двамата. Никой не бе готов да се довери на другия И да признае любовта си — отговори тихо тя.
Брет я притегли към себе си и прошепна:
— Сабрина, ние не можем да променим миналото. Но ти се кълна, че те обичам с цялото си сърце, мои сладка тигрова лилия! Обичах те дори когато беше малка магьосница с огромни очи и нямаше дори седем години. Оттогава и досега сърцето ми принадлежи само и единствено на теб. — После разкаяно добави: — Само че не исках да го призная дори пред себе си и като глупак се стремях да го заровя все по-дълбоко. Но мисля, че бях достатъчно наказан. Загубихме цели шест години от живота си. Горчиво се упреквах, умирах с хиляди смърти, когато мислех как оставихме да ни разделят глупави съмнения и страхове. Ала вярвам, че се поучихме и двамата — така любовта ни стана по-силна и трайна.
Очите на Сабрина се напълниха със сълзи и тя безмълвно кимна. И нейната любов бе станала по-силна след преживените страдания. Брет разбра какво означават сълзите й, целуна я и протегна ръка към жакета си, който лежеше на покривката. Подаде й със сериозен израз тънкото пакетче и като забеляза изненадата й, заяви:
— Всъщност имах намерение да ти го подаря по случай първата годишнина от сватбата, но по-добре е да ти го дам още сега.
Сабрина разтвори пакетчето. Знаеше какво ще намери вътре и пръстите й затрепериха. Захвърли хартията и се вгледа в съдържанието му е преливащо от обич сърце. На подложка от бял сатен бяха поставени две тънки, фино изработени сребърни гривни, украсени с тюркоази. Бяха еднакви, само че едната беше широка, като за мъж, а другата беше предназначена за нежна женска ръка.
Когато отново вдигна поглед, очите й искряха като две небесни звезди и гласът на Брет пресипна от вълнение:
— Нека бъдат символ на любовта ни. Нека винаги ни напомнят, че не бива да повтаряме грешките, които допуснахме в миналото. Нека бъдем благодарни, че се намерихме.
Брет нежно постави малката гривна на китката й, Сабрина стори същото с втората. Гърлото й пресъхна от вълнение, щастливи сълзи течаха по бузите и, тя не можеше да откъсне поглед от двете гривни, съединени от вплетените им ръце. Ярък слънчев лъч се промъкна през сянката на дъба и тюркоазите блеснаха като мънички слънца. Сабрина насочи поглед към Брет, после към спящото дете и оттам към новия им дом. Сърцето й бе препълнено от любов Изведнъж, някъде много отдалеч, но все пак чисто и ясно, чу гласа на баща си:
— Виждаш ли, дете? Стана добре и така ще бъде винаги… Вечно!