Достатъчно странно беше джентълменът да попита за мнението на камериера си, когато не ставаше дума за вратовръзки или ботуши. Още по-странно беше, че Оли Фрам въобще беше камериер на Брет. Както често казваше Брет, Оли отдавна трябваше да е намазал въжето на Тибърн Хил. И съдбата му щеше да е наистина такава, ако на панаира на Св. Вартоломей не беше избрал да обере точно деветнадесетгодишния Брет Дейнджърмънд. До този ден десетгодишното сираче си изкарваше прехраната по тъмните кьошета на Лондон с доста съмнителни методи и съдбата никак не беше благосклонна към него. Но в деня, в който се опита да открадне часовника на Брет, тя явно бе на негова страна. Брет се шляеше безцелно из панаира, когато изведнъж усети как златният часовник бавно се изплъзва от джоба му. Сграбчи крадеца — дребно, невероятно грозно момче, парцаливо облечено, което го засипа с порой невероятни ругатни. Не му даде сърце да го предаде на съда, защото това означаваше сигурна смърт за детето. И по необясними причини, в пристъп на лудост, както твърдеше след месеци, той прибра занемареното хлапе. С много мъка, в течение на годините Оли се научи да се държи горе-долу прилично, да чете и пише и, което не беше изненадващо, считаше Брет за свой спасител и го поставяше наравно с Господа. Брет просто не разбра как стана, но постепенно Оли измести всички слуги и вършеше чудесно тяхната работа, макар понякога методите да му бяха твърде съмнителни. Повечето хора изпадаха в шок при първа среща с него. Беше дребен и жилав и никой не му даваше деветнадесет години, докато не зърнеше циничния израз в очите му. За съжаление от време на време попадаше в плен на старите си навици и не беше в състояние да устои на някой особено красив часовник. Ала беше пъргав и умен и представляваше идеален слуга за човек като Брет. Предано му помагаше във всички лудории. Брет бе още младеж. Замина съвсем сам за Англия да получи наследството на някаква пралеля. Оставиха го да се оправя сам — с прекалено много пари и още повече свободно време. Естествено беше темпераментът да го подмами в опасни приключения, които му донесоха прякора „Девил“ Дейнджърмънд.
Някой почука на вратата и Оли отиде да отвори. Веднага се върна и съобщи:
— Шефе, баща ви иска да идете горе в къщата. Пристигнал някой си генерал Уилкинсън и баща ви желае след вечеря да изпиете по чаша бренди.
Брет направи гримаса. Поканата означаваше, че баща му не искаше да прекара сам цялата вечер с патетичния Уилкинсън.
Двамата мъже седяха до камината в задния салон. Брет учтиво поздрави, наля си бренди и седна при тях.
Уилкинсън беше около четиридесетгодишен, ала привлекателното му иначе лице беше подпухнало и изглеждаше по-стар от петдесетгодишния Хю Дейнджърмънд. Брет никога не бе харесвал Уилкинсън, защото го намираше мазен, самодоволен и според него твърде голям приятел е испанците, нещо странно за високопоставен офицер от американската армия. Носеха се какви ли не слухове, но нищо не можеше да се докаже. Шушукаше се за подкупи и нечисти сделки.
Брет се замисли как би могъл да си тръгне, без да изостави баща си и да обиди генерал Уилкинсън. Но внезапно чу нещо, което го накара да наостри уши.
Уилкинсън остави чашата на мраморната маса до стола си и промърмори:
— Надявах се да срещна моя приятел Филип Нолън, но той очевидно не се е върнал от Испански Тексас. Ще го почакам няколко дни в Начез, но скоро трябва да тръгна отново на път. — Усмихна се и тайнствено добави: — Дългът, нали знаете.
Филип Нолън беше заместник на Уилкинсън, преди на своя глава да замине и да изчезне за няколко месеца в широката, недостъпна пустош на испанските земи западно от река Сабин. Защо Уилкинсън трябваше толкова спешно да говори с Нолън, веднага след завръщането му от този район, питаше се Брет. Какво крояха двамата? Сигурно нещо, което да напълни кесиите им — Уилкинсън страдаше от хронично безпаричие. Без да иска, със следващата си забележка Хю го наведе на вярната следа.
— Помните ли онази странна история с нашия приятел Мануел Гайозо де Лемос, който умря миналото лято? Преди смъртта си изведнъж се обърна срещу Нолън, а пък бяха първи приятели. Даже мисля, че Гайозо издаде заповед за арестуване на Нолън… Тук често се носят разни слухове. Испанците явно считат, че Нолън е открил в пущинаците несметно съкровище. — Хю отвратено тръсна глава: — Те очевидно не проумяват, че нито митичната бизонска самка, нито седемте златни града не съществуват. Май наистина вярват, че Нолън е намерил скритото съкровище на ацтеките.
Забележката му порази Уилкинсън като гръм. Тялото му се вдърви, в сините очи проблеснаха гняв и страх. Опита се да прикрие възбудата си, но Брет внимателно наблюдаваше реакцията му. Затова ли искаше толкова спешно да се види с генерал Нолън? За да научи от първа ръка дали е намерил съкровище? Кой знае защо, Уилкинсън изглеждаше ужасно самодоволен, сякаш знаеше повече от останалите…